The Man On The Silver Mountain

Думата „мъжество“ присъства от далечни времена в нашия речник и се възприема като синоним на храброст, твърдост, воля и героизъм. Все качества, които смятаме за положителни. Хубаво, но морфологично тя произлиза от думата „мъж“, което вече не е политически коректно. Звучи сякаш мъжете притежават някакви положителни качества, които жените нямат. Това е направо кощунство, нали! 🙂

За да бъдем политически коректни би било да я заменим с дума, произлизаща от думата „жена“, например „женственост“. Лошото е, че тази дума е (или поне досега беше) синоним на нежност, галантност и крехкост – общо взето доста различни, да не кажа противоположни качества на мъжеството. Няма как да заменим едната дума с другата, защото ще настане голямо объркване.

Излиза, че ще трябва просто да се сбогуваме с тази дума и да престанем да я използваме, за да бъдем коректни към съвременните конюнктура на отношенията между двата пола.

Разсъждавайки над темата за политическата коректност на езика под влияние на световния феминизъм/американизъм, се сетих, че в английския език има дума „mankind“, с която се обозначава цялото човечество. Не мога да разбера как досега американците не са се усетили, че не е политически коректна и да я заменят с друга.  „Womankind“ например. 🙂

Наскоро коментирахме с дъщеря ми как американците нарича човек с умствени увреждания. Някога в английския език се е използвала думата „imbecile“, която е и медицински термин, но според мен тя вече е успяла да си извоюва статут на обидна дума в американското политкоректно общество и най-вероятно вече се използва нещо по-прилично и по-приемливо. Честно казано, не знам какво използват официално американците, но като знам, че на негър викат „african-american“, а на китаец – „asian-american“, то на имбецилите би трябвало да казват „mentally-deranged-american“.

Чудя се кога ще решат, че самата дума „жена“ е станала неприемлива и ще я заменят с „female-american“? 🙂

Лютеницата е основната храна, с която съм израснал и до ден днешен е продукт номер едно в менюто на моето семейство. Като се вземе предвид и факта, че с жена ми сме доста натоварени в работата си и не остава почти никакво време за приготвяне на домашни гозби, лютеницата придобива стратегическо значение за изхранването на нашето семейство. Като знам, че в хладилника има лютеница и салам (или луканка), съм спокоен, че децата ми няма да останат гладни.

Моят приятел, композиторът Андрей Дреников, с който сме и от една зодия, казваше: Аз съм много изгоден зет – могат да ме хранят само с боб и лютеница! Такъв съм и аз – ако ме оставят с половин хляб и един буркан с лютеница – нищо няма да остане 🙂 Не случайно наскоро се появиха и предложения лютеницата да стане наш национален символ.

Има още →

Преди няколко дни публикувах един пост за новото ми откритие – минисагата – кратка литературна форма, в която се разказва някаква история точно в 50 думи. Оказа се, че предизвика интерес сред някои мои читатели, а мен направо ме засърбя като краста – хем искам да напиша нещо, хем не мога.

Оказа се, че не е никак проста работа – изисква много добро владеене на словото и умения за изказване на една и съща мисъл по различни начини, за да може да се включиш в ограничението от 50 думи. Нещо като хайку, само че в проза.

В предишния ми пост има няколко много добри попадения, написани като коментари. Ако на някой му е интересно, нека да го напише като коментар там или тук, или пък в собствения си блог, като не забрави да пусне един линк насам или към първия ми пост.

Ето и две от моите съчинения, които ми отнеха почти цялата предишна нощ. Не, че е върха на словесното изящество, но като първи литературен опит, аз си ги харесвам 🙂

Войнишка съпруга

Елизабет стоеше до прозореца скръстила ръце и загледана в дъжда, който тихо ромолеше по стъклото. Мислите й бяха отправени към съпруга й, който беше заминал на война някъде в Тихия океан. Тя не знаеше, че той бе загинал преди две седмици и бе “погребан” по стар моряшки обичай в морето.

***

Николай Коперник

Съдбата на Коперник била да бъде духовник, но в Италия се запознава с астрономията и тя остава неговата истинска страст. Той открива хелиоцентричната система, но не бърза да публикува революционното си произведение, страхувайки се да не последва участта на Бруно и Галилеи. Отпечатва го на 70-годишна възраст. Дни по-късно умира.

Имам си една любима песничка от детството, от филма „Войната на таралежите“. Там се пееше така:

Какъв ли да стана се питам –
със сигурност още не знам.
Обаче едно предпочитам –
да стана, да стана голям!

Хубаво, станахме големи (поне някои от нас). Но станахме ли това, което си мечтаехме, когато бяхме малки? Мечтаем ли за нещо друго? Вярваме ли, че можем да го променим?

Искам да ви задам няколко конкретни въпроса – нещо като въпросите от лексиконите едно време 🙂 Можете да ми отговорите тук като коментар или на страниците на вашия блог, ако имате такъв. Ще се радвам, ако сложите един линк към този пост, за да знам кой е отговорил. Въпросите са следните:

1. Какъв мечтаехте да станете като малък? В блога си Нова работа бях публикувал един пост за избора на кариера. Прочетете го – може да ви бъде полезен. Тук, обаче, ми се ще да погледнем на мечтите си по-лично и по-дълбоко. Затова отговорът може и да не е свързан с професията. Може и да не е мечта от най-ранното детство, когато всички искахме да сме космонавти, пожарникари или медицински сестри, а от по-зрели времена, като пубертета, например.
2. Какъв искате да станете до края на 2008 година? Или какво искате да постигнете до края на годината? Вярвате ли, че можете да го постигнете? Какво ви дава увереност в успеха?

Въпросите ги отправям към всички читатели без разлика на пол и възраст. Това, че са формулирани в мъжки род, не е израз на моите мачистки или антифеминистки възгледи, както някои биха си помислили, а е просто за по-добра консистентност на текста. И за да не бъда съвсем празнословен, започвам с отговорите пръв:

Има още →

Запознах се с Петя преди няколко месеца на един курс по управление на софтуерни проекти, който водех. След като разбрах, че и тя е „колежка-блогърка“, станах редовен читател на нейния блог BigHead с дългото поздаглавие where coffee, politics, and lipstick get equal consideration.

Момичето има стил и уцелва интересни и забавни теми, но трябва да си призная, че все пак повечето от тях са свързани със случки от личния й живот, а и написани на английски, леко притъпяват моя интерес (въпреки, че английският е език, който владея до съвършенство 🙂 )

Затова бях силно заинтригуван от новината, че Петя е започнала да пише нов блог, озаглавен отново на английски – Openly Feminist, – но пък за сметка на това списван на български. Веднага ми направиха впечатление две неща – първо, блогът има някаква определена тематика, което веднага го издига на по-високо професионално ниво, и в същото време има много широк кръг потенциални читатели. Второ, въпреки че Петя владее английския много по-добре от мене, смея да твърдя, че на български е още по-добра. Освен това, тонът и езикът, които е решила да използва, са доста по-остри и по-заядливи, което, според мен ще й гарантира огромен читателски интерес.

Не ме разбирайте погрешно – не съм привърженик на феминизма! За мен между феминизъм и фанатизъм няма голяма разлика. Освен това, като мъж съм пряко засегнат от идеологията на феминизма, която в най-крайните си изяви прокламира масово изтребване на всички същества, които имат между краката си нещо, което може да стърчи. Но блогът на Петя предлага един критичен и саркастичен поглед към начина, по който мислим за себе си и за противоположния пол, към клишетата, с които ни заливат медиите, което само може да ни бъде от полза.

Пожелавам успех на новия й блог и се надявам, че читателската му маса няма да бъдат само „отчаяни съпруги“, а и мъже, които виждат в жената нещо повече от „мутреса“, „кукла Барби“ или домакиня, очакваща съпруга си боса и бременна пред телевизора в кухнята.

Продължавам серията от мъдри мисли, озаглавена „Нещата, които научих“. За мен тези думи наистина разкриват важните неща в живота, нещата, които наистина му придават смисъл, въпреки че рядко се сещаме за тях. Видях, че първата част от тази серия се възприе много добре и въпреки критиките, че залитам по тривиални истини, реших да продължа с нея, защото много често дълбоката мъдрост се крие зад прости думи.

• Научих, че човек не трябва да се сравнява с най-доброто, което другите могат да правят.
• Научих, че има неща, които можеш да направиш за миг, а да ти донесат главоболие за цял живот.
• Научих, че за да станеш този, който искам да бъда, е необходимо ужасно много време.
• Научих, че винаги трябва да се разделяш с хората, които обичаш, с думи на обич. Това може и да последния път, когато ги виждаш.
• Научих, че можеш да продължиш да вървиш много след като си останал без сили.
• Научих, че ние сме отговорни за постъпките си, независимо какво чувстваме. Или контролираш живота си, или той контролира теб.
• Научих, че героите са хора, които правят това, което трябва да бъде направено, независимо от последствията.
• Научих, че парите са жалък начин да мериш успеха си в живота.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.