The Man On The Silver Mountain

Този път въпросите, които ще ви задам, не са опит за социологическо проучване, а неща, които действително не знам и ще се радвам, ако някой ми помогне да намеря отговорите.

Повод за този пост е един филм, преведен на български като „Специален отряд„. Филмът е френски екшън за една журналистка, отвлечена от талибаните в Пакистан и която един екип от специални части има задачата да спаси по заповед на Президента. Филмчето не е лошо – става за убиване на час и половина от живота ви, но докато го гледах в мен възникнаха въпроси, чийто отговор ми убягва.

Спец-отрядът беше доставен от самолет близо до мястото, където беше отвлечена журналистката с нейния колега и се спуснаха с парашути. След това, обаче, не стана ясно как трябваше да бъдат изтеглени и защо въртолетите не можеха да ги намерят, а нашите не можеха да им се обадят. Имаше един коментар, който гласеше, че талибаните следят честотите им и ако подадат сигнал към хеликоптерите, врагът ще ги открие. Това е валиден (донякъде) аргумент, но на фона на последвалите сражения, в които десетки хора загубиха живота си, не би ли било по-разумно да се обадят, а хеликоптерите да ги подкрепят с огън от въздуха и да ги изтеглят максимално бързо?

Нашите герои успяха да локализират пленниците и да ги освободят, но тогава главният шеф на талибаните разбра, че е загубил заложниците си и накара всичките си сили да се втурнат да ги търсят. Спец-отрядът и пленниците бяха подложени на постоянно преследване и на няколко пъти участваха в престрелки, в които загинаха доста от лошите, а от добрите – най-много по един и при това от засада. Това, което ми направи впечатление, беше, че спец-отрядът стреляше доста „геройски“ – застанали прави срещу врага и стрелят, докато избият всички лоши или докато ги накарат да се оттеглят.

Сега, аз не съм голям специалист по специални тактики, но някога съм служил в армията и знам, че когато стрелят по теб, най-важното е да останеш жив и поради това трябва да се прикриеш. Ако залегнеш зад някоя скала или стена, или каквото и да е прикритие, и сложиш на главата си каска, ще бъдеш много по-трудна за уцелване мишена, отколкото ако се изтъпаниш прав пред врага с развят перчем. Така си мисля аз.

Има още →

Успехът не идва от това, че другите са признали твоя труд. Той е плод на семето, което си посял с любов. И когато дойде време за жътва, можеш да си кажеш: „Аз успях!“.

Ти успя да спечелиш уважение за своя труд, защото работи не само за да оцелееш, а за да демонстрираш своята любов към другите.
Ти успя да свършиш онова, което започна, въпреки че не можа да предвидиш всички капани, на които попадна по своя път.

И когато ентусиазмът ти угасваше пред трудностите, с които се сблъска, ти създаде в себе си дисциплина. А когато дисциплината се изпаряваше, защото се умори да я спазваш, ти използва своите моменти за почивка, за да помислиш какви са следващите стъпки, които трябва да предприемеш.

Ти не се парализира от пораженията, които са неизбежни в живота на онзи, който поема рискове.
Ти не изпадна в агония за онова, което изгуби, когато твоите идеи не сработиха.
Ти не спря, когато постигна своите моменти на слава, защото все още не беше постигнал предначертаната цел.

И когато осъзна, че ще трябва да помолиш за помощ, ти не се почувства унижен. А когато научи, че някой има нужда от помощ, ти му показа всичко, което беше научил, без да се страхуваш, че ще издадеш тайните си на другите.

На този, който чука, ще му се отвори.
Този, който иска, ще получи.
Този, който утешава, знае, че ще бъде утешен.

Паулу Коелю, „Ръкописът намерен в Акра“ (Източник)

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Първата лъжа е, че ти е нужен повече талант, отколкото притежаваш по рождение.

Втората лъжа е, че лидерите в новата икономика на връзките са станали такива, защото притежават нещо, което ти нямаш.

Третата лъжа е, че трябва да бъдеш избран.

Четвъртата лъжа е, че трябва да не се страхуваш.

Ние всички се страхуваме.

Страхуваме се да водим другите, да създаваме шумотевица, да обединяваме. Страхуваме се да бъдем уязвими, да бъдем предизвиквани, да бъдем наричани измамници.

Икономиката на връзките не се основава на стомана, на релси или на сгради. Тя е изградена върху доверие, надежда и страст.

Бъдещето принадлежи на онези, които ги е грижа и които вярват.

Сет Годин (източник)

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Попаднах на един виц, благодарение на моя приятел Радослав Благоев, собственик на сайта Levels Up и автор на книгата със същото заглавие. Вицът, малко перифразиран от мен, звучи така:

Разговарят двама приятели. Единият казва:- Имам си една мечта!
– И каква е тя?
– Да откажа пиенето.
– Ами откажи го, де! Толкова ли е трудно?
– Да, бе, да! И после ще трябва да живея без мечти!

Замислих се, че много често някакви такива ирационални притеснения ни спират да направим важна крачка към положителна промяна в живота си. Измисляме си глупави причини, с които се оправдаваме пред себе си и в които се опитваме да вярваме, въпреки че трудно бихме убедили близките си приятели в това.

Една от най-големите трудности, които съм забелязал, че срещат хората, е да се разделят с нещо, което смятат за ценно. Понякога се оказва, че трупаме стари и безполезни вещи, в които влагаме някаква сантиментална стойност само да не ги изхвърлим от живота си, а друг път се вкопчваме в някаква идея, която ни е хрумнала и я отстояваме с дива страст, единствено заради това, че се е родила в нашата глава. Нерядко се срещат и случаи, когато човек го боли да се откаже от труда, който е вложил в някакъв продукт и се превръща в яростен реакционер, защитаващ нещо, отдавна отминало.

Това, което съм установил, е, че за да бъдеш щастлив, трябва да допуснеш новото в живота си, трябва да направиш промяна. Само че, за да дойде новото, трябва да му направиш място – трябва да изхвърлиш старото. Това, което за някои изглежда като тежка жертва, всъщност е необходимото разчистване, за да изпразните душата си за новото и по-доброто, което заслужавате.

Та, въпросът ми към вас е:

Коя е ключовата дума във вица, която пречи на героя да се освободи от своята зависимост?

Можете ли да се обосновете и да споделите лични примери за нездравословна привързаност към вещи, идеи и постижения?

Авторът на най-интересния (по мое мнение) коментар ще получи подарък от мен – книгата „Еврика“ на Филипа Дейвис“.

След една седмица – на 01.10. ще ви споделя моето тълкувание и ще обявя наградения коментар.

Вие сте на ход!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Настрадин ходжа решил да обиколи света, за да научи нови техники на медитация. Оседлал своето магаре и заминал за Индия, Китай и Монголия. Срещнал се много мъдри учители, но нищо ново не научил.

Веднъж чул за голям мъдрец, който живеел в Непал. Поел натам, но докато изкачвал планината, за да се срещне с него, магарето му умряло от изтощение. Настрадин го погребал близо до пътя и тъжно заплакал. По едно време край него минал човек, и му казал:

– Ти сигурно си дошъл насам, за да откриеш някой светец. Това сигурно е неговия гроб и ти оплакваш смъртта му.

– Не – отвърнал Настрадин. – Тук съм погребал магарето си, което умря от изтощение.

– Не ти вярвам – казал пътникът. – Никой не плаче за умряло магаре. Тук сигурно се е случило чудо и ти искаш да го запазиш само за себе си.

Колкото и да обяснявал Настрадин, нямало полза. Човекът отишъл в съседното село и разказал историята за великия мъдрец, който можел да излекува онези, които отидат да се поклонят на гроба му и не след дълго започнали да идват поклонници от всички страни.

Постепенно мълвата за открития гроб на Светеца на Тихата скръб се разпространила из цял Непал. Скоро цели тълпи от хора започнали да прииждат към това място. Веднъж дошъл един богаташ, който повярвал, че молитвите му били чути, и построил внушителен паметник там, където Настрадин бил погребал своя „светец“.

Като гледал всичко това, Настрадин решил да остави нещата така. Но научил веднъж завинаги, че ако някой иска да вярва в нещо, пък било то и лъжа, никой не може да го убеди в обратното.

Източник: Блогът на Паулу Коелю

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Вчера гостувах на предаването „Хоризонт до обед“ на програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. Водещата Нина Колева ми зададе следния въпрос:

Казвате, че в началото на презентацията е добре да разкажем история. Хората обичат историите и така завладяваме бързо и лесно тяхното внимание. Какво да правим, обаче, ако не сме добри разказвачи? Какво бихте посъветвали човек, който е добър специалист в професията си и има какво да сподели с публиката, но не е добър като разказвач?

Оказа се, че този въпрос в една или друга форма вълнува доста хора, затова реших да отговоря малко по-подробно в този блог пост.

Вярно е, че хората обичат историите и така е било от праисторически времена. Но също така е вярно, че всеки човек малко или много умее да разказва истории. Ако не ми вярвате – изчакайте да станете баби и дядовци и тогава ще видите как изведнъж ви се е появил таланта да разказвате приказки на своите внучета 🙂

Ако трябва да бъдем сериозни, наистина вярвам, че всеки човек може да се научи да разказва истории. Някой – по-увлекателно, друг – не толкова, но все пак всеки може да се научи да грабва своите слушатели с интересна история. Това, обаче, не става нито лесно, нито бързо. Нужни са много упражнения и упоритост, докато овладеем майсторлъка на разказването. Ето няколко полезни съвета как да започнем:

Първо, „въоръжете се“ с тефтерче и писалка (или смартфон, на който да можете да пишете бързо) и слушайте внимателно какво разказват другите. Заслушайте се в техните истории – каква е случката, каква е поуката, как я разказва другия човек, кое е интересното, къде става скучно? Отбелязвайте си тези неща и си помислете как бихте могли да я разкажете вие, така че да стане:

• по-интересна
• по-мъдра
• по-кратка
• по-дълга
• по-мистериозна

По същия начин си записвайте интересни случки от вашия ден, които бихте искали да споделите с други. Създайте си богат архив от истории и лични бележки по тях.

Второ, разкажете някоя от тези истории на ваши близки – вечер в семейството или през деня на колегите. Вижте тяхната реакция, попитайте ги за тяхното мнение – дали им е харесала и кое им е било най-интересно, както и какво не им е харесало както в историята, така и в начина, по който сте я разказали вие. Не се обиждайте от критиката, а си вземете бележка. Следващият път ще се справите по-добре.

Практикувайте разказването на истории колкото може по-често – най-добре е всеки ден – и ще видите, че с всеки изминал ден ставате по-добри разказвачи. Пробвайте с различни теми – от трагични новини и любопитни факти до поучителни истории и вицове. Вижте кой вид история най-добре ви се удава и кой вид прави най-голямо впечатление на слушателите.

Има още →

Големия кунг-фу майстор Брус Лий е казал:

„Добрият майстор по бойни изкуства не става напрегнат, а готов.“

В това просто изречение има толкова много мъдрост, че за да я изкажеш по друг начин, ще ти трябват страшно много думи.

Когато човек се изправи да говори пред публика – не само в случаите на официална презентация, а и когато представя услугите на фирмата пред клиенти, когато представя фирмената продукция пред инвеститори, когато споделя нещо важно с приятели или пък представя себе си пред бъдещ работодател – в него започват да напират стаени страхове, които понякога буквално сковават движенията му и блокират говора му.

В такъв момент се сещам за тази мисъл на Брус Лий. Не само в бойните изкуства, а и в изкуството да говориш пред другите, трябва да бъдеш максимално отпуснат и релаксиран. Трябва да погледнеш на страха смело и да го отпратиш някъде назад. Това е магическо състояние – да бъдеш спокоен, без никакво напрежение, и в същото време да бъдеш готов да скочиш като гепард напред и да погнеш нищо неподозиращата плячка.

Дали е трудно да се постигне?

Не. Не е трудно, но не става и бързо. Става с много упражнения и с постоянство. Затова казвам, че репетицията е ключът към успеха в презентирането. И не само там. Попитайте някой успешен актьор, музикант или дори политик – дали са станали такива за един ден? Дали са се родили с голям талант и просто един ден са излезли на сцената и са станали звезди?

Няма такива филми.

Успехът идва след много усилия, но е логичният резултат на тези усилия. Ако се упражнявате и репетирате редовно, той ще дойде неизбежно.

Често хората ми казват: „Нямам време“, „Не знам как“, „Нямам средства“… Всичко това са оправдания. Всички имаме едно и също време – щом един може, значи и другите могат. Само трябва да си поставите ясни цели и приоритети. Искате ли да накарате хората да ви изслушат, да ви повярват и да тръгнат след вас? Значи ще намерите и време, и средства и начини. Казвам го, защото и аз самият някога използвах такива оправдания. Само че с оправдания успех не се постига. Когато преглътнеш егото си, когато се фокусираш върху целта, тогава оправданията изчезват и идват резултатите. Това е.

За да не бъда голословен, ще ви споделя някои оплаквания, с които съм се сблъсквал, когато съм препоръчвал на хората да репетират своите презентации, и как можете да ги превъзмогнете.
Има още →