The Man On The Silver Mountain

Много обичам креативните предизвикателства, въпреки че през по-голямата част от живота си съм потискал (съзнателно или не) своя творчески порив. Чел съм статии на Едуард де Боно и съм гледал негови презентации, и много ми харесват някои негови идеи за провокиране на креативността. Затова, когато видях преди няколко дни поста на Деси Бошнакова, в който обявява тази блог-игра и предлага билети за семинара на де Боно, нещо трепна в сърцето ми и реших, че ще се включа, без още да имам ясна идея за какво да пиша.

Условието е да се напише публикация, в която се срещат думите: ръка, мастило, звезди, ребро, ум и термостат. Беше ми зор с термостата, както може би и на всички участници, но днес ми дойде идея как да го използвам и даже го включих в заглавието 🙂 В резултат, вече родих втория си блог-разказ (след Червения пръстен), което много ме радва, а се надявам да ви хареса и на вас.

По условие трябва да сложа следния текст:

Участвам в блог-игра, от която мога да спечеля един от двата безплатни пропуска за семинара на Едуард де Боно в София на 23.09.2010 в НДК.

и тъй като участвам в състезанието, ви призовавам, ако разказът ви харесва, да гласувате за него в svejo.net, следвайки линка, който съм поместил в края на поста. Ето го и самият разказ:

Има още →

Преди две седмици обявих, че коментарите в този блог наближават 4000 и че авторът на юбилейния коментар ще получи подарък от мен – автобиографията на Марк Твен. Днес те са вече 3972, така че вероятно след няколко дни вече ще знаем името на щастливеца. Докато чакаме това да се случи, реших да ви споделя своите впечатления от тази книга.

Книгата не е точно автобиография, тъй като не следва някаква повествователна линия, а е просто колекция от есета с биографичен характер, като някои от тях се отнасят повече до популярни обществени и политически личности от неговото време, отколкото до самия него. Въпреки това дава интересен поглед както върху обществените нрави от времето на Марк Твен, така и върху неговата лична морална оценка на тези нрави.

Твърди се, че самият автор е наредил тези есета да се публикуват 100 години след смъртта му и действително тази година се подготвя пълно издание на тази книга. Оказва се, обаче, че още преди много години някои редактори и издатели са нарушили неговата воля и са издали няколко различни версии на автобиографията, включващи различни откъси. Книгата, която подарявам, се издава от издателство „Захарий Стоянов“ през 2008 г. и включва есета от трите предишни американски издания.

Тя започва с разкази от детството на автора, а читателя бива бързо потопен във времето на Том Сойер и Хък Фин, и никак не е трудно да открием, че всички щуротии на любимите ни герои от детството, са се случили в действителност и че повечето от тях са били идея на самия Марк Твен. Любимата ми история е за пътуващия хипнотизатор, който се оказал обикновен мошеник, но открил в лицето на младия Сам (истинското име на Марк Твен е Самюъл Клемънс) достоен партньор в измамата, който бързо и лесно успява да отстрани досегашния асистент на магьосника и да заеме „авторитетната“ позиция на хипнотизиран 🙂

Хикс се отличаваше с вродена честност, а аз бях освободен от това бреме – така поне казваха някои. Хикс виждаше каквото виждаше, и после го съобщаваше, а аз виждах много повече, отколкото можеше да се види, и прибавях към него най-фантастични подробности. […]

Само след половин час Хикс вече принадлежеше на миналото, беше мъртъв герой, свален идол и аз съзнавах това, радвах се и си казвах: „Чрез измама към успех!“ […] Там, където Хикс се беше провалил, аз си поставях за цел да успея, каквито и физически или морални усилия да ми струваше това.

Има още →

Предлагам ви поредната доза качествена есенция от българската блогосфера. Приятно четене!

Неделя, 04.07.2010

The Independance Day. Едно време имаше напъни за големи тържества по повод националния празник на „новите братушки“, днес просто го отбелязваме с много снобско барбекю. Готиният материал идва отново от Радо Бимбалов, който разказва една невероятна история за български тарикат – емигрант в САЩ, измислил гениален начин да „прецака системата“.

Снимката на деня е от Николай Стойнов – един много оригинален графит, изрисуван на точното място: 🙂

Понеделник, 05.07.2010

Събина Панайотова коментира въпроса дали блоговете са медии, повдигнат миналата седмица от „Капитал“, потвърждавайки моята теза, че подобен дебат е ненужен и безсмислен. Краткият й отговор е много красноречив:

Блоговете не са медии, осен тези от тях, които са.

Василена Вълчанова припомня казуса със зачестилите самоубийства в китайската фабрика Foxconn, разглежда коментарите на три от компаниите, които имат бизнес взаимоотношения с Foxconn – Apple, Dell и HP – и как те са отразени в медиите. В едната крайност попадат Apple, които демонстрират човечност и състрадателност и тяхното съобщение бива цитирано цялостно и разпространено масово, а в другата – HP, чието съобщение е мъгляво и изпълнено с класически корпоративни клишета, което довежда до почти пълното му игнориране от медиите и техните читатели. В крайна сметка, компанията оставя впечатлението, че не й пука, а от това страда нейния имидж.

Божидар Костов започна една интересна идея – да публикува позабравени народни (и авторски) приказки. Неочаквана идея от човек, който няма деца, но пък аз се изненадах приятно. За тези, които имат малки деца, вероятно ще бъде полезен източник на народна мъдрост. За пример ви предлагам приказката „Елица“, публикувана в понеделник.

Снимката на деня е от Свилен Милев – винил под микроскоп. Впечатляващо!

Има още →

Историята със сайта „Читанка.инфо“, който се зове сам „обществена библиотека“, а бе наречен от полицията „организирана престъпна група“, предизвика много полемики и много коментари. Разбира се, най-силни бяха емоциите, които стигнаха до открит антагонизъм между издатели, читатели и полиция. Сред всичко, което се каза и изписа имаше и доста интересни, разумни и оригинални мнения, поради което преди две седмици направих една компилация от блог постове по темата , а впоследствие и още една. За последните седем дни се натрупаха още интересни публикации, които смятам, че си струва да обобщя в третия пореден дайджест, посветен на този конфликт.

Да, на практика се оказа, че не е толкова важно кой е крив и кой – прав. Важното е, че се разгоря обществен конфликт, в който няколко различни сили (полиция, издатели, дори и автори) обявиха открита война на народа. Бруталната намеса на полицията беше абсолютно ненужна там, където проблемите биха могли да се разрешат с обикновен разговор. Още по-ненужно бе да се изкарват герои, обезвредили опасни престъпници. Издателите пък решиха, че са изгубили милиони, които никога не са били техни. Писателите, ограбвани най-безцеремонно от същите тези издатели, решиха, че читателите има са най-големият им враг и се включиха в хора на жалващите се от „пиратството“.

Сандо, в опит за сравнение на българската с френската книжовна традиция, описва нещата така:

автори няма, но издателите искат да печелят от авторски права, а еснафщината е основен двигател на издателската дейност.

Министерството на културата излезе с официално становище, публикувано в блога „Аз чета“, в което (както се и очакваше) се произнесе, че Читанката не е библиотека по смисъла на закона, защото не е официално одобрена от тях. Хитро! Борислав Манолов от Читанка.инфо, пък обясни в интервю на Енея Вородецки с него, че „…най-важната цел на „Моята библиотека“ е просветителната“ и че сайтът никога не е вземал пари от читателите си за достъпа до книгите, поместени там. А от 84-те издателства-членове на АБК, само 3 си направиха труда да отвърнат на нейното открито писмо, при това арогантно, на шльокавица и без да дават конкретни отговори на въпросите как точно са изчислили милионите левове загуби.

Градусът на емоциите беше силно завишен в началото, но с течение на времето страстите започнаха да се успокояват и хората започнаха да разсъждават с главите си (поне някои от тях). Появиха се доста добри публикации, в които гласът на разума проговори и се направиха сериозни анализи и креативни предложения за бъдещото развитие на бизнеса с интелектуални продукти.

Има още →

Трябва да започна с признание, че хич ме няма като турист. Колкото и да са се опитвали приятели и роднини да ме изкарат в почивен ден от леглото и от удобството да си лежа вкъщи пред телевизора, почти винаги са претърпявали неуспех. Най-много да се разходя до близкия парк за няколко игри тенис на маса. Нещата загрубяха дотам, че започнах да изпитвам уплах от мисълта да нарамя раница, да се екипирам с туристически дрехи и обувки и да тръгна някъде на поход. Дори и мисълта за подобен екшън ме плашеше. До скоро.

Онзи ден, обаче, ме обзе неистовото желание да се махна от София и да отида някъде сред природата да подишам чист въздух и това ме накара да се включа в Неделната разходка – една инициатива на Божидар Костов – още повече, че той твърдо обеща, че няма да ни мъчи с тежки преходи и че целта на разходката ни е удоволствие, а не изкачването на Еверест или поставяне на рекорд по издържливост.

Като ще е гарга, да е рошава. С жена ми Мая не само решихме да отидем с групата, но и напълно се отказахме от използването на кола, за да се насладим и на удоволствието от пътуването 🙂

Има още →

Аз съществувам!

Майка и син обядват в ресторант. След като взема поръчката на майката, сервитьорката се обръща към момчето:

– А ти какво ще поръчаш?

– Хотдог – отговорило детето.

– Нищо подобно! – възкликнала майката. – Той ще яде пържола и салата.

Игнорирайки коментара на майката, сервитьорката попитала момчето:

– Искаш ли кетчуп или горчица с него?

– И двете! – ухилило се момчето.

След това се обърнало към майка си и възторжено й казало:

– Майко, тя вижда, че аз съществувам!

Източник – блогът на Паулу Коелю.

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Дан Пинк, известен автор и изследовател на човешкото поведение, от време на време публикува в блога си интересни статистически данни, които са малко известни на обществото и се опитва да подтикне читателите си към разсъждение.

Ето един пример:

През 2008 г. в САЩ ражданията от майки под 20 г. са били 441 000, което представлява 10% от ражданията, а майките над 35 г са били 603 000, което е 14% от ражданията. Интересно е, че процентното съотношение се е разменило спрямо 1990 г (533 000 млади майки срещу 368 възрастни). Според него това са добри новини и аз съм склонен да се съглася по отношение на намаляването на ражданията от майки в тийнейджърска възраст. Това води както до по-добро физическо здраве на родените бебета, така и до по-големи шансове детето да бъде отгледано в по-добри условия от една пълнолетна майка.

Не бих се съгласил, обаче, за втората тенденция – значителното увеличаване на ражданията след 35-годишна възраст може и да гарантира някаква финансова стабилност за новородените, но съществуват значително по-големи опасности за здравето както на майката, така и на детето с нарастването на нейната възраст. Освен това, мое лично впечатление е, че децата общуват по-добре с родители, които имат по-малка възрастова разлика.

Оказа се, че подобни данни има и у нас, макар и не от същите години. Националният статистически институт (НСИ) предлага данни от 2004 до 2009 г. Ето какво е положението в България по този критерий:

• 2004: майки под 20 г – 10 625 (15,2%), над 35 г. – 3 880 (5,6%)
• 2009: майки под 20 г – 10 251 (12,7%), над 35 г. – 7 700 (9,5%)

Видно е, че и у нас съществуват и двете тенденции, като склонността към раждане в по-късна възраст е много по-значителна – само за 5 години ражданията са се увеличили почти двойно.

Вие как бихте коментирали това?

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Аферата „Читанка“, започнала миналата седмица с акция на ГДБОП, открито противопостави книгоиздателите на техните читатели-клиенти. Водени от сляпа алчност и арогантност, шепа представители на книжарския бизнес обявиха открита война на народа, заявявайки, че книгоиздаването е бизнес, който се прави в техен, а не на читателя интерес. Въвличането на репресивните органи на властта на страната на корпоративните интереси задълбочи още повече пропастта между хората, които искат да четат и онези, които искат да им смъкнат ризата от гърба, за да си запазят милионите (които може би съществуват само в мокрите им сънища).

Градусът на емоциите се вдигна високо – проведоха се серия от диспути в сутрешните телевизионни блокове, но аргументацията на книгоиздателите беше „бакалска“ – „Сиренето е с пари“ – тропаха с крак те и не показаха никакво желание за диалог с читателите си. Вижте разговора с Христо Блажев с Веселин Тодоров от издателство „Сиела“ по БНТ в блога „Книголандия“.

Дори уважавани писатели като Стефан Цанев бяха въвлечени във войната срещу читателите с нелепи изказвания в „Труд“ за защита на творбите си, неосъзнавайки, че се опитва да се защити точно от хората, които биха дали пари за неговите произведения.

Лицемерието на издателите стигна своя връх в изказването на Йордан Антов от ИК „Бард“ за читателя в блога „Аз чета“:

Той е VIP.
Той даже не е VIP.
Той е Н.В. Читателят.
Той даже не е Н.В., а Господ.
Бог.

Брей! Същият този VIP, Бог и Величество беше наречен и „пират“ и срещу него беше насъскана полицията. Ако г-н Антов имаше поне грам уважение към своите читатели, благодарение на които съществува неговия бизнес, щеше поне малко да се вслуша в техните желания и нужди, вместо да настоява да бъдат хвърлени в затвора, щом не искат да му плащат сиренето. Така ли се отнасяш с един цар, с един бог? Чисто лицемерие – пошло и грозно поведение на един човек, когото до скоро уважавах и чиито книги очаквах с нетърпение и купувах с огромно удоволствие.

Как реагираха блогърите?

Има още →