The Man On The Silver Mountain

За пореден път се оказа, че светът е малък. Оказа се, че аз и собствениците на „Бар на края на вселената“ имаме обща познат – Александър Александров, – който не само е добър професионалист в PR-а, но и наистина имаше голямото желание тази история да завърши разумно и с взаимно разбиране, поради което спомогна за осъществяването на контакт между нас и уговарянето на официална среща.

В четвъртък, 11.03.2010, тази среща се състоя. На нея присъстваха двама от собствениците на Бара – г-н Христо Вълчанов и г-н Бойко Цвятков. Тяхната позиция беше също заредена с много емоция и разговора тръгна доста трудно.

Все пак, успяхме да изложим позициите си и накрая дори стигнахме до „извънсъдебно споразумение“. Те декларираха лична отговорност за случилото се и категорично заявиха, че в заведението не се толерират кражбите и че за това са въведени стриктни процедури. Г-н Цвятков заяви, че тези процедури очевидно не са съвършени и че той, като техен автор носи пълната отговорност за случилото се. Днес, увери ме другият съсобственик – г-н Вълчанов – процедурите продължават да се подобряват, а за всички управители са планирани специализирани мениджърски обучения, особено за справяне със случаи на недоволни служители или клиенти.

Има още →

Това е история, която се случи миналата седмица, през нощта на 4-и срещу 5-и март. Дъщеря ми, която от няколко дни бе започнала работа като сервитьорка в „Бар на края на вселената“ – Младост, в края на вечерната си смяна открива, че й е откраднато портмонето от джоба на якето от служебната съблекалня. Това е мястото, където сервитьорките си държат личните дрехи и вещи, тъй като в салона работят с униформи. Там външни хора нямат достъп, следователно съвсем ясно е, че само служител на заведението е могъл да стори това.

Установявайки липсата, дъщеря ми съобщила веднага на дежурния мениджър на смяна – Поли, – която отвърнала: „Ми аз какво да направя?„. Няколко колежки се заели с претърсване на района, но, естествено, нищо не са открили. Изглежда, че това не е първият случай на джебчийство в това заведение, защото колежките на дъщеря ми веднага заподозрели една от служителките, но нищо повече не е направено.

На другата сутрин научих историята и се обадих разгневен на дежурния управител – Вяра – която отново повтори тезата, че нищо не могат да направят. Казах им, че това е несериозно – най-малкото, което могат да направят, е да направят списък на служителите, които са били в този момент на смяна, да отбележат кой кога си е тръгнал, да прегледат записите на охранителните камери, да говорят със служителите, които са били на смяна и да помолят крадеца да върне портмонето с всички документи в него. Те са важни за нас, така че можехме да му простим за откраднатите пари – те и без това бяха малко.

Освен това им обясних, че след като не са подсигурили достатъчно шкафчета, които да се заключват, а са оставили дрехите на новопостъпилите сервитьорки да висят на една закачалка, значи самите те са създали предпоставката за извършване на кражбата, следователно носят голяма отговорност за случилото се. Отговорът на поредния сменен управител – Николай – отново беше, че не могат да носят отговорност за това, че някой краде в собственото им заведение и че нищо не могат да направят. (!?!)

Питам се: защо толерират подобно поведение и защо се опитват да се измъкнат от отговорност? Повтарянето на една и съща малоумна фраза говори, че тези, така наречени мениджъри, всъщност са абсолютно неспособни да вземат каквито и да е управленски решения, нито пък да носят отговорност за тях.

Има още →

Добре, това не е точно притча, но е една чудесна история, която ни разкрива колко изобретателни могат да бъдат децата. Хубаво е от време на време на ставаме отново деца – така светът би бил много по-интересен.

Да изградиш света отново

Един баща се опитвал да си прочете вестника, но малкият му син постоянно му досаждал. Накрая, решил да му измисли занимание за дълго, за да го остави на мира. Откъснал една страница от вестника, в която имало карта на света и я накъсал на малки парченца, като пъзел. След това ги дал на детето и казал:

– Ето ти нещо, което искам да направиш. Тук има карта на света и искам да я сглобиш обратно правилно.

Продължил да чете, знаейки, че с тази задача детето ще бъде заето до края на деня. Каква била изненадата му, когато 15 минути по-късно, детето дошло със сглобената карта!

– Майка ти ли те научи на география? – попитал бащата в почуда.

– Дори не знам какво е това – отговорило момчето. – Но от другата страна на листа имаше снимка на човек и аз просто сглобих неговата снимка, а картата на света се получи от само себе си.

Източник

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Инвентаризацията на стари публикации е интересно нещо, но за съжаление рядко се сещам за нея. Оказа се, че месец януари 2009 г. е бил доста интерактивен:

• Тогава обявихме наградените от първият конкурс за коментар в блога на тема „За какво бих продал душата си на дявола?„
• Поставих другия фундаментален въпрос: „Какъв човек сте вие?“ Идеята беше да помислим заедно с читателите какъв етикет можем да си поставим, с който бихме искали другите да ни запомнят. Оказа се, че въпросът е много труден и сякаш малко хора го разбраха. Дори закачката за най-доброто средно име, която трябваше да бъде продължение на темата, предизвика повече езикови спорове, отколкото отклик на идеята за уникалния етикет.
• Тогава дадох първата награда за юбилеен коментар – номер 2000. После го направих и за 3000-ия, а по-нататък ще продължа традицията и с 4000-ия (дай, боже!).
• Попаднах на жестока статия с черни мъдрости, като „Най-бързият начин да си удвоиш парите е да ги сгънеш на две и пак да си ги сложиш в джоба“, която преведох като „Изкуството на сарказма“ и открих уникална класификация на имената на метълските банди.
• Припомних ви една позабравена, но чудесна част от българската музика – естрадата, – която през годините имаше и много хубави попадения, и ви разказах няколко петъчни притчи, които си струва да си припомним отново: Даровете на влъхвите, За единиците и множеството и Дух и тяло.

Приятно четене!

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Снимка: arieldiaco

Казвал ли съм ви, че Париж е любимият ми град? Там сърцето ми затуптява с ритъма на града и се чувствам най-щастлив. Ходил съм много пъти в този град и винаги, когато съм в Париж, отивам на най-красивото място – там, където красотата се среща със свободата, там, където витае истинския дух на града – Монмартр.

Този квартал е пъстър и забавен, красив и величествен, тих и влюбен. А в него, над всичко се извисява бялата църква „Сакре Кьор“ – светото сърце на града. Това е магическо място. Винаги, когато съм там, се изпълвам с възторг и благоговение. Душата ми се пречиства и изпадам в истинска нирвана.

Снимка: Jimby

Катедралата е относително нова (на фона на останалите исторически забележителности в този велик град) – обявена е за завършена през 1914 г., но е осветена едва през 1919 г. – и по нея са продължавали строителни дейности до 1924 г. Сградата е невероятно красива и въздействаща. Дали защото е построена във византийски стил, както и православните храмове, дали заради специфичния й бял цвят, или пък наистина мястото е магическо – не знам, но въпреки препирните по времето на нейния строеж, днес това е място за хиляди туристи и поклонници.
Има още →

Не знам дали определението „добър човек“ върви с думата „полицай“, но в случая искам да ви разкажа една история за професионално отношение към работата, което ме впечатли и което печели добрата дума от мен.

Случката е следната: онзи ден трябваше да отида до Софийски районен съд, до УАСГ, за да си извадя свидетелство за съдимост. (После разбрах, че не е трябвало да ходя там, а в стария нотариат, но темата не е за това.) Входът на съда е разделен на две, като едната половина е предназначена за влизане, а другата – за излизане. Мястото е тясно, а когато пристигнах и аз, вътре вече се бутаха на опашка един полусляп дядо, една напълно глуха баба и още двама ошашавени граждани. Мястото пред металния детектор е съвсем тясно, а като добавим и факта, че вратата се отваря навътре, бутаницата става пълна.

Процедурата на влизане е относително бавна – трябва да си извадиш ключовете, мобилния телефон и всякакви други метални предмети, да отвориш чантата си пред дежурния полицай и да си покажеш личната карта. Както се сещате, човек трябва да е тренирал, за да може да извърши всичко бързо, а ако недовиждаш или недочуваш и някой постоянно те бута отзад, нещата стават много тегави.

Точно в този момент за късмет в опашката се сбутаха две служителки на съда и оттласквайки ни с лакти, влязоха вътре. Изненадата ми дойде от дежурната полицайка, която здраво ги нахока с аргумента, че те си имат специален вход, забранен за граждани, и това, което правят, че чисто малоумие – да се бутат във входа за граждани и да се пречкат.

Има още →

Това е една история, която отново ми напомни старата поговорка, че няма лоша реклама. Завистта е едно от най-грозните човешки качества и за съжаление е едно от най-разпространените. Понякога, водени от завист, се опитваме да обидим или унижим някого, но често ефектът е точно обратният и унижението пада върху нас.

Силата на дявола

Едно момче излязло да купи хляб, когато видяло кметът на града да пресича улицата.

– Той е много могъщ, защото е сключил договор с Дявола – казала на момчето една благочестиво изглеждаща жена и многозначително поклатила глава. То било заинтригувано…

Няколко дни по-късно момчето се запътило към съседния град и покрай пътя забелязало богато царевично поле. Когато пристигнало, попитало кой е собственикът на това поле.

– Цялата земя наоколо принадлежи на един човек – му отговорили. – И бих казал, че Дяволът има пръст в това.

По-късно на същия ден една жена преминала покрай момчето и го поразила със своята красота.

– Тази жена служи на Сатаната! – изкрещял гневно местният проповедник.

От този ден нататък, момчето решило да открие Дявола и да се срещне с него лице в лице. Един ден това се случило и то му задало въпроса, който постоянно го мъчел.

– Казват, че ти можеш да направиш хората могъщи, богати и красиви. така ли е?

– Не съвсем – отговорил Дяволът. Ти просто си слушал онези, които се опитват да ми правят реклама.

Източник

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.