The Man On The Silver Mountain

От няколко дни съм на гости на вилата на баща си в най-забутаното село на света. И винаги, когато дойда тук в душата ми назряват противоречиви чувства. Друг път идваме обикновено за ден-два и в улисията не ти остава много време да разсъждаваш над екзистенциални въпроси, но сега съм тук за цяла седмица и нуждата от споделяне на душевните ми терзания се изостри.

Признавам, че чистият въздух ти дава възможността да се наспиш за кратко и сутрин е изключително приятно да се събудиш свеж и отпочинал от жизнерадостното чуруликане на птичките, но от друга страна, посещенията в селския кенеф на двора, досадните мухи и уханието на животинска тор, някак си не са ми присърце.

Още от най-ранно детство баща ми се опитваше да ми внуши, че гледането на кози и кокошки и копането на зеленчуците по двора е най-висше удоволствие, но аз така и не можах да го разбера. Харесва ми тишината и спокойствието на селския живот, чистия въздух и прохладния вятър вечер, но земеделието и животновъдството са далеч от представата ми за приятно занимание.

Мечтая си един ден да се махна от големия град и да заживея на някакво подобно място (само да си има канализация и нормална баня и тоалетна!). Ще си построя малка къщичка с веранда, ще си направя една дървена масичка със сенник и ще си опъна една сателитна антена, за да не губя интернет връзката си със света. Ето на това му викам идилия!

Но засега май още е рано. Все още имам работа в големия град и трябва да се срещам с много хора. Животът в „цивилизацията“ е шумен, напрегнат и изнервящ, но въпреки това, все още не съм готов да го загърбя напълно и да приема отшелничеството. Може би след няколко години, когато остарея още малко? Кой знае?… Но фактът, че животът на село бързо ми омръзва и чакам с нетърпение деня, в който ще се прибера в София, означава, че засега селската идилия ще почака. Явно още не съм готов за нея.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Този текст може вече да е бил публикуван някъде. Аз го открих в блога на Раджеш Сети, който сякаш не претендира да е негов автор. Но дори и да сте го чели, мисля, че тези сентенции категорично влизат в рубриката „Старо на златно“, така че винаги си струва да ги прочетеш отново.

Освен това е забавно. Стига, разбира се да не си войнствена феминистка-мъжемразка, оперирана от чувство за хумор 🙂 Специално за тях обяснявам, че това е хумористичен текст и не цели полова дискриминация. Мъжете, всъщност, обичат жените. И ако някой не го разбира, то си е за негова сметка.

Мъжът откри ЦВЕТОВЕТЕ и изобрети БОЯТА. Жената откри БОЯТА и изобрети ГРИМА.

Мъжът откри ДУМАТА и изобрети РАЗГОВОРА. Жената откри РАЗГОВОРА и изобрети КЛЮКАТА.

Мъжът откри ЗЕМЕДЕЛИЕТО и изобрети ХРАНАТА. Жената откри ХРАНАТА и изобрети ДИЕТАТА.

Мъжът откри ПРИЯТЕЛСТВОТО и изобрети ЛЮБОВТА. Жената откри ЛЮБОВТА и изобрети ЛЮБОВНИЯ ТРИЪГЪЛНИК.

Мъжът откри ТЪРГОВИЯТА и изобрети ПАРИТЕ. Жената откри ПАРИТЕ и изобрети ПАЗАРУВАНЕТО.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Вчера бях на представянето на книгата на Алекс Букарски „Люде, на които не им се отваря парашута“. Книгата е интересна, поне като стил на писане. Авторът – интелигентен младеж с готино чувство за хумор, така че срещата премина много приятно. Това, което ми направи силно впечатление, беше, че авторът беше представен с това, колко много мразел Паулу Коелю. Изглежда, че Коелю е успял да постигне статут на конфликтна личност не само у нас, но и в съседна Македония, а може би и по други места. Подобна личност у нас е и Слави Трифонов – никой не е безразличен към него – или го харесват много, или го мразят много. Средно полжение няма. Пък аз все намирам по нещо да пиша за тези хора…

Сигурно и затова вчера се отвори приказка за Коелю и някой от публиката зададе въпроса „Защо толкова много го мразиш?“. Алекс отговори с текст от самата книга:

Коелю казва, че ако много силно желаеш нещо, цялата вселена ти се притичва на помощ. Отидете на кое да е гише и ще видите, че не е така.

Публиката аплодира отговора бурно. Явно всички бяха от противниковия отбор. Чувствах се много особено – един почитател на Коелю, като мен, да стои сред хора, които го ненавиждат. Нещо като левскар сред агитката на ЦСКА 🙂

Макар и да звучи логично, коментарът на Алекс е доста черноглед и песимистичен. Аз мисля, че бих могъл да му отговоря по подобен начин:

Ако не си бил обслужен добре, значи не си го поиска достатъчно силно.

Толкова за Букарски.

Днес искам да ви предложа две красиви персийски истории, които научих от блога на Паулу Коелю. Мисля, че има хора, на които ще им харесат. Пък и ако нещо не ти харесва, мисля, че е по-добре просто да го подминеш, отколкото да го мразиш. Така само съсипваш собствената си душа. Ето ги и историите:

Има още →

От известно време из нашата блогосфера се върти една нова игра, подобна на онази, която аз започнах за 7-те албума на необитаем остров, само че сега става въпрос за книги. Естествено, вълната не подмина и мен – бях посочен от Vira, но мина доста време, преди да успея да се наканя и аз да дам своя принос към тази тема. Самата игра е тръгнала от Вовата, за което и той получава линк 🙂

Ето за какво става въпрос: изброяваш няколко списъка от по няколко книги – много е просто! 🙂 В началото е тръгнало другояче, но хората по веригата са добавяли или променяли по нещо, така че в крайна сметка не е толкова важно да се спазят някакви правила, а да споделиш последните си интимни преживявания с книги. Ето какво имам да кажа аз:

3-те най-нови книги, които съм прочел

• Умберто Фонтова – Истинския Че Гевара. За тази книга се каня да напиша ревю от доста време, но все не мога да намеря коректния политически тон. Все пак, не съм се отказал още от тази идея.
• Сю Крофърд – Ozzy без цензура. Добре написана биография на един от най-шантавите и най-обсъжданите рок-идоли. Представен като нормален човек с нормални човешки мечти и проблеми.
• Анри Троая – Распутин. Харесвам книгите на Троая. Не съм сигурен доколко се придържа към историческите факти, но са доста увлекателни. Распутин е важна личност в руската история, за който се знаят повече слухове, отколкото истински факти. Книгата на Троая е изключително полезна в това отношение.

3-те, които съм купил напоследък (аз купувам по много книги наведнъж, но тук съм се ограничил само с три от най-новите):

• Саймън Кърник – Подходящ ден за умиране. Обикновена кримка. взех си я за четене през почивката. Идеална е за тази цел 🙂
• Джоузеф Файндър – Инстинкт на убиец. Малко изтъркана идея, но все пак е добре написана и поддържа някакво напрежение. Става за убиване на времето.
• Матю Райли – Шестте свещени камъка. Последният засега роман на Райли. Ако не знаете, Матю Райли е най-големият екшън писател в света! Романите му се четат на един дъх под одеялото, за да не те уцели някой заблуден куршум 🙂 Райли започва да пише още като тийнейджър и първите му романи са направо смешни на моменти, но с годините много задобря. Последните серии за Плашилото и за Джак Уест са много яки! Тъпото на този роман е, че завършва като сапунен сериал и сега ще тръпна в напрежение, докато излезе и следващата част.

Има още →

Преди време бях написал един пост за обслужването на клиентите в Банка ДСК, който придоби огромна популярност – може би поради това, че тя все още е една от големите български банки и много от нейните клиенти са се сблъсквали с нелюбезно отношение или лоша организация на обслужването.

Напоследък, дали поради постоянната актуалност на темата, или покрай истерията с мнимия фалит на Първа инвестиционна банка, моята статия за БДСК е отново сред най-четените материали в този блог. Най-интересното е, че в коментарите под нея се включиха и двама от „виновниците“ за моя материал – Грета Георгиева – специалист продажби във ФЦ-3 и Станимир Стефанов – човекът, който лично е конфигурирал всичките 42 инсталирани до момента системи за управление на опашките в клоновете на Банка ДСК на територията на цялата страна.

Искам да изкажа възхищението си и благодарността си към тези хора за това, че имат доблестта да излязат в откритото пространство и да защитят своята професия и своя труд. Не, че съм съгласен с всичко, което са написали – по-долу ще коментирам доводите на Станимир – нито пък смятам, че точно те носят главната отговорност за начина, по който банката обслужва своите клиенти, но фактът, че са хора, които обичат работата си и не се страхуват да защитят позицията си, безспорно им прави чест.

Разбира се, и тук важат с пълна сила 8-те пропуснати PR възможности, за които говори Тодор Христов в статията си за ПИБ, макар и БДСК да не е изпаднала в подобна криза. Мисля, че всяка банка у нас, както и всяка голяма компания, която обслужва огромна част от населението, трябва да ги приеме на въоръжение.

Да се върнем, все пак, на опашките…

Доводите, които Станимир Стефанов изтъква са в голяма степен валидни от гледна точка на системата и на нейните разработчици, но погледнато от позицията на клиентите (които не са еднородна група), нещата продължават да куцат. Няма да цитирам целия текст на Станимир, а само ще коментирам точките, с които имаме разминавания.

1. Системата е предназначена да съкрати времето за чакане, като генерира равномерно натоварване на множество гишета (например 10).

Първо, аз не съм съгласен с концепцията за обслужване на едно гише и това няма нищо общо със системата. Много организации напоследък предприеха този подход, но аз го намирам за неправилен. Първо, различните клиенти имат относително различни нужди и извършват доста различни дейности. В случая – фирми и граждани ползват различни услуги на банката.

Има още →

На днешния ден преди три години, спецчасти на узбексистанската полиция атакуват протестиращи граждани на главния площад в град Андижан и избиват стотици от тях. И до ден днешен истината остава скрита за света, тъй като правителството дава оскъдна информация, при това силно разминаваща се с изявленията на очевидци на трагедията, публикувани в западната преса.

Историята е доста объркана, но съвсем накратко изглежда така:

През февруари полицията арестувани 23-ма бизнесмени по обвинение, че се занимават с тероризъм. Опозицията пък твърди, че обвиненията са скалъпени и всъщност държавата се страхува от икономическата им мощ и политическото им влияние. (Коментар: като се има предвид какви бизнесмени се пръкнаха точно след 1989 г. у нас, може да се предполага, че дори и обвиненията в тероризъм да са били изфабрикувани, едва ли тези бизнесмени са били „света вода ненапита“.) От друга страна, напрежението между народа и държавата в Узбекистан е станало толкова силно, че хората открито застават на тяхна страна. През цялото време на процеса, пред сградата на съда има мирни демонстриращи хора, настояващи за освобождаване на задържаните.

На 12.05.2005 г. се очаква да бъде обявена  присъдата. Вместо това, полицията арестува още хора – роднини и близки на задържаните бизнесмени. През нощта срещу 13-ти май група въоръжени хора атакуват местния затвор и освобождават всички затворници, включително и задържани по друг повод криминални престъпници – общо около 600 затворника. Полицията твърди, че това са терористи и е явно доказателство, че и арестуваните бизнесмени поддържат връзки с терористична организация. Бизнесмените, от своя страна, коментират по-късно, че били изненадани от атаката над затвора и че не познават своите освободители.

Има още →