The Man On The Silver Mountain

С лаптопа на летището

Днешният петъчен пост е малко по-различен от другите. Няма да ви разказвам древни мъдрости, подсказани от Онзи-чието-име-не-трябва-да-се-назовава, а ще ви споделя разни истории за изгубени вещи, които предивикаха поредният миш-маш от противоречиви и объркани мисли в моята глава. Надявам се, че като ги споделям с вас, нещата ще започнат да се проясняват (поне за някого).

Източникът на днешния разказ е блогът на Mike Schaffner. Той започва с данни от едно проучване, поръчано от Dell, според което всяка седмица по американските летища се губят по около 12 000 лаптопа и близо 2/3 от тях не са потърсени. Тук започват да се появяват първите ми неудобни въпроси:

• Наистина ли има толкова много заспали хора, които да си губят компютрите? Това е много ценна вещ – би трябвало да я пазиш с особено внимание.
• Или пък служителите в американските летища крадат на поразия?
• Как е възможно да ти изчезна компютъра и ти да не направиш всичко възможно да си го върнеш обратно?

За последното авторът твърди, че доверието в летищните служби е паднало толкова ниско, че хората просто нямат никаква надежда да си намерят обратно изгубените вещи, особено пък ако са ценни. Вярно е, казва Майк, има и лоши хора. Някои направо ти пребъркват багажа докато го товарят на самолета, а други се задоволяват само да си „познаят“ забравена чанта с лаптоп или други ценни вещи в нея.

Но хората не са само лоши. Има и много добри.

Има още →

Блондинките също натискат горното копче

Откакто живея в София (близо 20 години вече) все имам късмета да живея на висок етаж – на 11-ия и на 12-ия етажи – и поради това постоянно ми се налага да ползвам асансьор, за да се прибера вкъщи или да изляза навън. Предполагам, че и на повечето от вас ви е направил впечатление фактът, че българинът масово не знае как се ползва асансьор и винаги натиска горното копче, независимо накъде пътува, вследствие на което някой от средните етажи се разхожда чак до 12-ия етаж, преди да слезе до първия, където е неговата цел. Още по-неприятно става, ако въпросният индивид влезе със запалена цигара вътре.

Поради това, реших, че ще е изключително полезно за целокупния български народ, ако публикувам настоящата Инструкция за ползване на асансьор. Тя е проста и кратка, затова публикувам пълния й текст:

• Ако пътувате нагоре, натиснете горното копче на таблото.
• Ако пътувате надолу, натиснете долното копче на таблото.

Спазването на тази инструкция ще ви спести ненужно разтакаване нагоре-надолу и ще предпази останалите пътници в асансьора от нежеланото ви присъствие.

Тази инструкция е предмет на авторско право. (С) 2008 Майк Рам. Всички права запазени. Никаква част от текста на тази инструкция не може да бъде копирана или използвана без писменото разрешение на автора.

Надявам се, че не е толкова сложно и няма да ви бъде трудно да я запомните.

Има още →

Един много готин виц, който научих от блога на Rajesh Setty

Блондинка – погребален агент

Един човек, който току-що починал, бил закаран в погребално бюро, облечен в скъп, шит по поръчка черен костюм.

Погребалният агент – блондинка – попитала съпругата на починалия как би искала да облекат тялото. Тя отбелязала, че човекът изглежда много добре в черния костюм, който вече е бил облякъл.

Вдовицата, обаче, казала, че нейният съпруг винаги е изглеждал най-добре в синьо и затова тя иска да го облекат в син костюм. Дала на блондинката празен чек и казала:

– Не ме интересува колко ще струва, но моля Ви, облечете го в син костюм за поклонението.

На следващия ден, вдовицата била приятно впечатлена като видяла съпруга си облечен във великолепен син костюм на тънки райета, който му стоял перфектно. Отишла при агентката-блондинка и й казала:

– Колкото и да струва, аз съм много доволна. Свършили сте чудесна работа и ви благодаря за това. Колко излезе костюма?

За нейно голямо учудване, погребалният агент й върнал празния чек.

– Нищо не струва – казала блондинката.

– Не, моля Ви, трябва да Ви компенсирам за този изискан син костюм! – заявила вдовицата.

– Госпожо, честно, нищо не Ви струва – казала блондинката. – Виждате ли, скоро след като Вие си тръгнахте, докараха друг починал мъж с размерите на Вашия съпруг и той носеше привлекателен син костюм. Попитах жена му дали има нещо против да го погребем с черен костюм вместо със синия и тя каза, че за нея няма значение, стига да изглежда добре. Така, че аз просто смених… главите.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

С голяма изненада за самия себе си и при това съвсем случайно открих, че днес се навършва точно една година от стартирането на този блог. За щастие, блогърската мания, която ме обхвана миналата година, все още не ме е пуснала, удоволствието от общуването (макар и виртуално) с моите читатели е все така пълно и искрено вярвам, че скоро няма да зарежа тази си дейност.

Идеята на блога беше да бъде наистина личен и да има предимно информация и коментари за любимите ми филми, книги и музика. Оказа се, че в един момент станах авторитетен източник на мъдри мисли, критика към недостатъците на българските банки и специалист по порно филми 🙂

Неведоми са пътищата Гуглеви! 🙂

За тази изминала година блогът ми е бил посетен близо 50 000 пъти (за жалост малко не ми достигна, за да се похваля с някакъв кръгъл резултат и по този параграф – точната бройка към момента е 49 190). Нищо работа – някои колеги правят два пъти по толкова само за месец, но пък за мен е нещо ценно.

Има още →

След тежкия (но успешен) курс по управление на проекти, който проведох вчера, днес ми е ден на релаксация и пълно изпразване на мозъка от умствена дейност. Чета изоставени блог-постове от рийдъра и ми идват наум странни асоциации.

Днес попаднах на една статия в блога Slow Leadership, в който често намирам много интересни разсъждения върху живота и работата в корпоративна Америка и който ми служи за вдъхновение и източник на теми за размисъл, които често споделям в блога си Нова работа. Тази статия е началото на една серия от публикации, посветена на техники за освобождаване от стреса. Няма нужда да ви убеждавам колко гадно влияе стресът в работата на психическото и физическото ви здраве, нали? Това, което привлече вниманието ми тук, беше съветът да се научим да казваме „не“.

Тъй като се занимавам с управление на проекти, този съвет съм го срещал много често в професионалната литература, обосноваван с факта, че колкото повече задачи (или молби) ни възлагат колеги, шефове или клиенти, толкова по-малък е шансът да завършим успешно един проект.

Тук погледът е малко по-различен. Колкото повече се товарим с работа поради това, че не можем да отказваме, толкова повече стрес изпитваме и толкова повече съсипваме здравето си и личния си живот.

Има още →

Днешният материал всъщност не е притча, а събрани мисли и цитати от Махатма Ганди, които някой е озаглавил „10 принципа, с които да променим света„. За съжаление, нямам линк към оригиналния източник, защото моят източник не го е посочил. Това не е толкова важно. Важно е да се поучим от мъдрите слова на Ганди и да се опитаме да променим себе си към по-добро. Оттам да промениш света е нещо много по-лесно.

1. Промяна

“Вие трябва да бъдете промяната, която искате да видите в света.”

“Като човешки същества, нашето величие е не толкова в това да можем да съградим света отново – това е мит на атомната ера, – колкото в това, да можем да изградим отново себе си.”

2. Контрол

“Никой не може да ме нарани (обиди) без моето разрешение.”

3. Прошка

“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните.”

“Принципът „Око за око“ може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят.”

4. Действие

“Един грам практика струва повече от цял тон с проповеди.”

Има още →

На фона на ескалиращата феминизация сред блогърите попаднах на една много интересна статия в лондонския Тimes, озаглавена „Изчезващ вид ли са джентълмените?„, в която авторът William Drew споделя, че едно традиционно английско качество постепенно сякаш се загубва у по-младите хора днес.

Всъщност, статията е за мода и за това как съвременните дизайнерски къщи се опитват да възстановят облика на джентълмена чрез дрехите, които продават и доколко това е възможно. Но е и едно напомняне за духовните и нравствени ценности, които правят един човек джентълмен.

Това ме наведе на въпроса: възможно ли е въобще днес човек да бъде джентълмен в един свят, който от една страна те пришпорва постоянно да работиш като луд, а от друга, жените искат да бъдат абсолютно равноправни с мъжете във всичко, с което се убива чара на кавалерството? Авторът твърди, че може:

Добрите старомодни маниери – да отвориш вратата пред някого, да станеш, когато някой влезе в стаята, да задаваш въпроси за другите, вместо да говориш за себе си, да отправяш щедри комплименти към своя домакин – са първите стъпки към едно почтително поведение. Но то се отнася и за цялостното ни отношение към другите – как да се държим в обществото, в бизнеса, с близките си и на публично място.

Честно да си призная, макар че джентълменството е качество на английските аристократи и няма никакви традиции в нашето плебейско общество, бих искал един ден като се спомина, бабичките на моето погребение да кажат за мен: „Той беше много мил човек – истински джентълмен“.

Има още →