The Man On The Silver Mountain

Настрадин ходжа

Дойде отново петък и аз съм си отново у дома след кратко пътуване. Навън вали – любимото ми време – аз съм в чудесно настроение – значи е време за поредната петъчна притча, с пожелание за приятни и спокойни почивни дни.

Тюрбанът на Настрадин

Настрадин се появил в двора на султана с великолепен тюрбан на главата, просейки милостиня за бедните.

– Идваш тук да просиш, а носиш толкова скъпо украшение на главата си. Колко пари си дал за този изключителен аксесоар? – попитал владетелят.

– Петстотин жълтици – отговорил мъдрият суфи.

Великият везир прошепнал на господаря си: „Лъже. Няма чалма, която да струва толкова много.“

Настрадин продължил:

– Аз не съм дошъл тук само да ви моля за пари. Дошъл съм да ти предложа сделка. Платих толкова много пари за този тюрбан, защото знаех, че в целия свят има само един владетел, който може да го купи за шестстотин жълтици, които да раздам на бедните.

Султанът бил поласкан и платил на Настрадин исканата сума. Излизайки, мъдрият старец казал на министъра:

– Ти може да знаеш всичко за цените на чалмите, но аз знам докъде води суетата.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Продължавам своя опит за литературна критика на книгата на Ангел Грънчаров „Страстите и бесовете български“. Препоръчвам ви да прочетете и първата част на тази рецензия, още повече, че там се завихри остра полемика с автора, който, очевидно, не е доволен от начина, по който представям неговата личност. Въпреки това, ще довърша започнатото, защото тази книга е невероятен извор на теми, върху които си струва да се дискутира.

Първата част на книгата продължава с опит за възхвала на постиженията на България, с които ние, като народ би трябвало да се гордеем. Не става ясно защо авторът е избрал само периода на Третото българско царство, т. е. след Освобождението и преди Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Сякаш само тогава сме имали исторически поводи за гордост – нещо, на което специалистите по средновековна история със сигурност ще възразят.

Прави впечатление силното преклонение на автора пред личността и дейността на двамата български царе от династията Сакс-Кобург-Гота – Фердинанд I и Борис III. Читателят остава с впечатлението, че авторът е симпатизант на царската институция и царската династия, но малко по-късно се разбира презрението на г-н Грънчаров към последният представител на тази династия – цар Симеон II, заклеймен отново като… комунист, което за мнозина би изглеждало доста объркващо. Аз лично смятам, че е твърде несериозно да се раздават такива етикети на поразия, особено пък на хора с аристократично потекло.

Има още →

Някои хора виждат нещата такива, каквито са, и питат: „Защо?“.

Други мечтаят за неща, които никога не са съществували, и питат: „Защо не?“

Джордж Бърнард Шоу

Аз със сигурност съм от първите и често сам се наричам „защопитач“. Навремето имаше една група с гениалното име Panican Whyasker, тоест „паникьосан защопитач“. Е, аз не съм паникьосан, но пък доскоро не бях се замислял дали спадам към втората група – на тези, които казват „Защо не?“. Трябваше ми доста време, за да открия и да освободя креативното в себе си.

Наскоро попаднах на една мъдра статия за тези, които винаги са готови да изследват нови пътища и нови идеи, както и за едни други хора – тези, които винаги казват: „Да, обаче…“. Едните ги наричат whynotters, а другите – yesbutters. Преведено на български, може би трябва да се казват защонеисти и даобачисти. Странни думи, нали?

Вижте целия материал, който публикувах на български в блога Спри и помисли! и се запитайте вие от кои сте.

Този пост започнах да го пиша преди няколко дни, но днес явно му е дошло времето да излезе на бял свят. Какъв е поводът? Поводът е, че г-н Ангел Грънчаров преди малко повече от месец ми изпрати копие от своята книга „Страстите и бесовете български“, вкарвайки ме в една група с „авторитетните представители на българските медии и на общественото мнение у нас“ и наричайки ме „влиятелна личност“.

След такъв подарък и такива хвалебствени слова, най-малкото, което може да направи човек – поне блогър като мене – е да напише една кратка (желателно хвалебствена) рецензия за книгата. За разлика от братята американци, за които писах вчера, аз чета много книги, даже имам лошия навик да започвам по няколко наведнъж и ги чета паралелно, според настроението и вдъхновението, което ме е обзело. В момента, в който получих „Страстите и бесовете“ вече имах точно пет започнати книги и реших, че няма да мога да понеса и шеста, а познавайки силно емоционалния стил на писане на г-н Грънчаров (изпълнен с остра ненавист към „комунистите“ – термин, който той използва за всички лоши хора), реших че ми е нужно специално време и настроение за тази книга.

За съжаление, неговото търпение се изчерпа много бързо и той реши, че блогърите, на които е изпратил своята книга, са жалки, страхливи и недостойни хора, мотивирани единствено от собственото си его и напълно незаинтересувани от важните обществени въпроси, които той поставя там. Е, господин Грънчаров, не храня надежди да променя Вашето мнение за мен – знам, че не таим взаимен респект един към друг, но поне на своите читатели искам да покажа, че не съм чак такъв темерут, какъвто се опитвате да ме изтипосате във Вашата статия.

Наистина смятам за свое морално задължение да споделя впечатлението си от книгата – все пак за първи път получавам такъв подарък от самия автор! Това, което ме възпираше, (освен, че все още не съм стигнал до края), е дилемата дали да напиша нещо хубаво или нещо искрено. Но, като човек, който рядко прави компромиси със съвестта си, ще цитирам думите на Аристотел: „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа“ с надеждата, че г-н Грънчаров, като философ, ще приеме едно искрено мнение по-добре, отколкото една измислена реклама. А и най-вече не искам да изгубя вашето доверие, ако тръгна да ви лъжа.

Има още →

По времето на моето детство, след завършване на първи клас имахме тържество, озаглавено „Ние сме вече грамотни!“, на което демонстрирахме пред своите родители как сме се научили на „четмо и писмо“ и сме направили първата сериозна стъпка в живота си към своето съзряване.

Сетих се за това тържество и за неговия лозунг, докато четях тази статия от Coppyblogger. Тя е посветена на това как да станем по-добри блогъри, но в нея попаднах на следните данни за Щатите:

• 58% от възрастните жители на САЩ не са прочели нито една книга след завършване на средното си образование.
• 42% от завършилите колеж не са прочели нито една книга след това.
• 80% от американските семейства не са си купили нито една книга за последната година.
• 70% от американците не са влизали в книжарница за последните 5 години.
• 57% от книгите, които са започнали да четат американците, са оставени недовършени.
• Повечето читатели не стигат и до 18-та страница на книгата, която са си купили.

Сякаш американците са заявили на себе си не само „Ние сме вече грамотни“, ами „Ние вече всичко сме прочели и научили и повече нищо не ни трябва да четем“. Това ми изглежда толкова байганьовско, че чак се зачудвам дали „и ний не сме дали нещо на света“ 🙂

Интересно би било да има и подобно изследване за българската грамотност и интерес към книгите. Знам, че у нас има много голям интерес към вестниците – най-вече към политиката и спортните страници, но мисля, че и отношение на книгите сякаш сме малко по-напред.

Вие четете ли още книги? А в книжарница влизали ли сте? Аз съм с чиста съвест – моят отчет е тук.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

С лаптопа на летището

Днешният петъчен пост е малко по-различен от другите. Няма да ви разказвам древни мъдрости, подсказани от Онзи-чието-име-не-трябва-да-се-назовава, а ще ви споделя разни истории за изгубени вещи, които предивикаха поредният миш-маш от противоречиви и объркани мисли в моята глава. Надявам се, че като ги споделям с вас, нещата ще започнат да се проясняват (поне за някого).

Източникът на днешния разказ е блогът на Mike Schaffner. Той започва с данни от едно проучване, поръчано от Dell, според което всяка седмица по американските летища се губят по около 12 000 лаптопа и близо 2/3 от тях не са потърсени. Тук започват да се появяват първите ми неудобни въпроси:

• Наистина ли има толкова много заспали хора, които да си губят компютрите? Това е много ценна вещ – би трябвало да я пазиш с особено внимание.
• Или пък служителите в американските летища крадат на поразия?
• Как е възможно да ти изчезна компютъра и ти да не направиш всичко възможно да си го върнеш обратно?

За последното авторът твърди, че доверието в летищните служби е паднало толкова ниско, че хората просто нямат никаква надежда да си намерят обратно изгубените вещи, особено пък ако са ценни. Вярно е, казва Майк, има и лоши хора. Някои направо ти пребъркват багажа докато го товарят на самолета, а други се задоволяват само да си „познаят“ забравена чанта с лаптоп или други ценни вещи в нея.

Но хората не са само лоши. Има и много добри.

Има още →