The Man On The Silver Mountain

Отново Паулу Коелю е източникът (не авторът!) на тази притча:

Ролята на котката в медитацията

Един велик зен учител, игумен на манастира Маю Каги, имал котка, която била любовта на живота му. По време на упражненията в медитация, той винаги държал котката до себе си, за да се наслаждава на компанията й колкото може повече.

Един ден, учителят, който вече бил доста стар, бил намерен мъртъв. Най-възрастният му последовател заел неговото място.

– Какво ще правим с котката? – попитали го другите монаси.

В знак на почит към паметта на учителя си, новият игумен решил да остави котката да присъства на уроците по зен-будизъм. На някои монаси от съседните манастири, които често пътували из околността, им направило впечатление, че в медитациите участвала и котка. Новината започнала да се разпространява…

Минали много години. Котката умряла, но монасите в манастира толкова били свикнали с нейното присъствие, че си взели друга. Междувременно, другите манастири също започнали да водят котки в техните часове по медитация; те вярвали, че котката има реален принос за славата на манастира Маю Каги и за знанията на будистките монаси, забравяйки какъв мъдър учител е бил предишния игумен.

Минало едно поколение и вече започнали да се появяват научни трактати относно ролята и значението на котката за зен-медитацията. Един университетски професор написал научен труд, в който твърдял, че котката има способността да повишава човешката концентрация и да премахва негативната енергия.

И така, за цял един век, котката била считана за важна част от изучаването на зен-будизма в региона.

Тогава дошъл нов игумен, който бил алергичен към котешки косми и решил да изгони котката от ежедневните упражнения с учениците си. Всички протестирали, но той бил непреклонен. И тъй като бил много мъдър човек и даровит наставник, монасите продължили да израстват духовно, независимо от липсата на котката.

Манастирите – винаги в търсене на нови идеи и отегчени от гледане на толкова много котки – постепенно започнали да ги махат от класните стаи. През следващите 20 години били написани нови революционни трактати, носещи убедителни заглавия като „Важността на медитацията без котка“ или „Балансиране на зен-вселената със силата на човешкия ум без използване на помощта на животни“.

Още един век отминал и котките изчезнали напълно от ритуала на зен-медитацията. Двеста години били необходими, за да се върне всичко в нормалния си вид и всичко това, защото през цялото време никой не се е запитал защо котката е била там. Един писател, който научил тази история векове по-късно, написал в дненика си:

„Колко от нас през целия си живот се осмеляват да попитат: защо правя това или онова? Колко често в живота си използваме ненужни „котки“, от които нямаме смелостта да се отървем, само защото някой ни е казал, че „котките“ са необходими, за да вървят нещата гладко?“

Току-що се прибрах от концерта на Слави Трифонов и Ку-ку бенд в София.

Хора, това не беше просто концерт, това беше земетресение!

Толкова бях поразен, че просто не знам за кое да пиша по-напред:

• за перфектното озвучаване ли, каквото никой досега не е постигал на концерт у нас?
• за осветлението и пиротехниката ли – истинска наслада за сетивата?
• за плеядата от изпълнители на сцената ли – финалистите от „Мюзик Айдъл“ и конкурса „Танцувай с мен“, Софи Маринова и Устата?
• за феите от балет Магаданс и майсторите на танца от Етника?
• за Ку-ку бенд – най-добрата рок-метал-блус-джаз- фънк-етно-поп банда в България?
• или за самия Слави Трифонов – все още недостижим шоумен номер 1 у нас?

Хронологията на концерта е вече позната на всички – турнето вече мина през по-голямата част от страната. Финалистите от „Мюзик Айдъл“ трябваше да „подгреят“ публиката, но се оказа, че тя няма нужда от подгряване. Още с първата песен, целият стадион запя заедно със своите любимци и продължи така до края.

Шоуто беше фантастично! Още с встъпителното изпълнение на 12-годишната Николая на гайда, косите ми настръхнаха, а оттам нататък бяхме свидетели на невероятен спектакъл, довел публиката до пълен екстаз. Последното изпълнение от основната част на концерта – „Къде си вярна ти, любов народна?“ – изправи цялата публика на крака да пее с изпълнителите.

Разбира се, двучасовото шоу никак не беше достатъчно на екзалтираната публика, и след като Слави излезе на бис и обяви, че концертът едва сега започва, настана истинска музикална вакханалия.

Казват, че Слави не можел да пее. Вярно е, че не е голям талант като певец, а и самият той си го знае. Но това не е толкова важно. Важното е, че хората около него са таланти, а той е този, който ги намери и събра, този, който ги сплотява и вдъхновява да творят.

Слави е душата и сърцето, силата и волята на шоуто. Стожерът на цялото предприятие. Той е този, в когото всички вярват, и на когото всички се уповават и разчитат. Затова е велик.

Концертът завърши с песента „Моя страна, моя България“ на Емил Димитров. 20-хилядната публика пя с цялото си сърце и с това изпълнение завърши една вълшебна вечер, която сякаш ни пречисти и възроди.

Слави Трифонов стърчи над всички. Той е гигант в буквалния и в преносния смисъл на думата. Все още у нас няма друг шоумен от неговия калибър. Затова е толкова мразен. Затова сме готови да го разпънем на кръст. Всякакви дребни завистливи душици, жалки пълзящи червеи изливат тонове помия върху него. Наричат себе си философи, естети, моралисти или просто интелектуалци, а всъщност са обикновени нищожества, водени единствено от своята завист, злоба и некадърност.

Какво ли е да те мразят хиляди хора? Каква душевна сила се изисква да преглътнеш и да простиш злобата, заливаща те отвсякъде? Слави я има тази сила, защото знае, че има други хора, които го обичат и заради тяхната любов и вярност си струва да се бори и да продължи.

Той не е супермен. И той е човек, който има своите слабости и съмнения. Но има огромна воля за живот и за борба, с която заразява всички около себе си и успява да води целия си екип към успеха.

Срещу себе си стоях

и нямах път, но не спрях, а вървях…

Затова Слави е голям. Защото има голямо сърце. Затова винаги ще има своите последователи и винаги ще може да разчита на тяхната любов, защото тя е взаимна. Слави Трифонов преодоля голям душевен проблем благодарение на любовта и вярата на своите фенове и реши да продължи. Ние вярваме в него и винаги ще го подкрепяме.

Ние продължаваме! Заедно!

Както може би сте забелязали, вече и аз съм член на агрегатора Блогосфера. На сайта му има нов текст, към който е добавен и адрес за кореспонденция. За съжаление, влизането в обществото на „елитните блогъри“ става по преценка на редакторите, т.е. не е за всеки. Трябва да преценят, че вашият блог е наистина интересен и полезен за читателите. Щастлив съм, че взеха това решение за мен и сега моите умотворения са достъпни до много повече хора.

Благодаря на всички, които ми дадоха идеи и съвети с коментари в предишния ми пост. Благодаря и на Каладън, който се отзова на молбата ми доста бързо. Благодаря на всички, които четат моя блог!

Тук може би трабва да добавя и благодарности към Бог за това, че е създал света, към мама и тате за това, че са създали мен и така нататък, но това ще го отложа за церемонията по връчването на първия ми Оскар или някоя друга награда от подобен калибър. 🙂

Случвало ли ви се е да мразите живота си? Да се чувствате толкова отчаяни, отхвърлени и безнадеждни, че чак да не ви се живее?

Понякога изпадаме в тежки ситуации, в кризи, от които не виждаме изход. Това може да ни доведе до отчаяние и депресия. Изпадаме в положения, когато си мислим, че целият свят се е нахвърлил срещу нас с единствената цел да направи живота ни непоносим.

Истината е, че ние не сме просто свидетели на своя живот. Той не просто ни се случва – той е това, което сами си направим. Щастието не е обективно понятие – то е продукт на нашите мисли и следователно резутат от нашия съзнателен избор.

Ако животът ви не ви харесва – променете го – казва Стийв Павлина в един от последните си постове. – Изберете щастието!

Аз самият често съм попадал в подобни ситуации и знам, че никак не е лесно да се измъкнеш от тях. Истината е, че гледаме избирателно. Когато изпаднем в подобна криза и решим, че животът е гаден, спираме да забелязваме всичко добро и красиво край себе си, потънали в собственото си самосъжаление.

Достатъчно е, обаче, да отворим очи, да видим красотата около нас, да почувстваме любовта и подкрепата на нашите най-близки хора, да повярваме в собствените си сили и талант, и животът изведнъж ще заблести.

Човешките същества са невероятно издържливи. Дори попаднали в напълно безнадеждна ситуация, винаги търсим и намираме начини да се измъкнем оттам. Единственият начин животът ни да стане наистина безнадежден, е да решим да изгубим надежда.

Прочетете целия текст на Стийв Павлина. Вярвам, че ще ви въздейства така, както и на мен.

„Money makes the world go ’round“ се пееше в една стара песен. „Парите не могат да ти купят любов“ пък пееха Бийтълс, но могат да ти купят всичко останало, с което се купува любовта.

Колкото и да са ни внушавали, че парите са нещо мръсно и неморално, че покваряват човешката душа, няма как да не си признаем, че всички мечтаем да имаме повечко от тях, за да си направим живота по-добър или поне по-удобен.

Наскоро попаднах на една статия, озаглавена 42 факта за парите, които ще ви разтърсят, в която авторът любопитни и на моменти шокиращи (поне за мене) факти до каква степен парите и мисълта за тяхното придобиване са завладели мисленето на братята американци.

Прави впечатление, че не са посочени почти никакви източници на информация, така че цялата „фактология“ може да се окаже чиста партенка (това е оксиморон! 🙂 ) и не знам доколко може да се взема насериозно, но все пак си струва да се позамислим малко над тези „факти“. Ето някои от тях:

• Повече си фантазираме за пари, отколкото за… секс.
• Парите са основната причина за неразбирателството в брака.
• 65% от американците биха живели сами на необитаем остров за една година срещу един милион долара.
• 92% от тях биха предпочели да са богати, отколкото да намерят любовта на живота си.
• Половината от хората, които си продават къщите с обзавеждането, си отвинтват крушките от лампите.
• Когато се подхвърля монета, теорията казва, че вероятността да се падне „ези“ или „тура“ е еднаква. В америка, обаче, на „ези“ залагат 3 пъти повече хора, отколкото на „тура“.
• Един от всеки 4 американци смята, че най-добрият начин за забогатяване е да спечелиш от лотарията.
• 83% от американците все още плащат с чекове, вместо с кредитни карти.
• Хората са по-склонни да дават бакшиши в слънчеви дни, отколкото в облачни.
• Ако ви запитат какво бихте предпочели – пазаруване до припадък или да правите страхотен секс, мъжете отговарят предвидимо и без замисляне. За жените (в Америка), обаче, най-голямата мечта била непопълнен чек за пазаруване в любимия магазин!

Още много забавни и интересни неща за предпочитаният и страховете на американците, свързани с парите, може да прочетете тук. Статията завършва със списък от 10 книги, посветени на темата за бързото забогатяване, които може да се окажат полезни и за вас 🙂

Абониран съм за агрегатора Блогосфера на вестник „Дневник“ и чета всички постове там. От известно време, след като постигнах завидна популярност сред блоговете, хоствани на wordpress.com, започна да ме гложди мисълта за собствената ми значимост и за това да попадна и аз (барабар Петко с мъжете 🙂 ) сред „елитната“ блог-общественост у нас или с други думи как мога да се включа в Блогосферата.

Отидох на сайта (пак) и прочетох следното:

Блогосфера (blogosfera.dnevnik.bg) е секция на Dnevnik.bg, която събира всички любопитни и активни български блогове, за които редакторите на сайта знаят, че съществуват.

Че съм активен – активен съм. Не знам доколко съм любопитен, но на първо време реших, че основната причина мене да ме няма там, е че редакторите просто не знаят за моето съществуване. Пита се обаче в задачата: как да им кажа за себе си, при положение, че на сайта им няма никаква информация за обратна връзка?

Продължих да чета и открих следните

Факти за Блогосфера:

• Обновява се на половин час
• Дава бърз поглед върху много блогове
• Може да участва всеки с интересен блог
• Генерира се автоматично

И тук усетих някакъв смут в душата си: хем може да участва всеки, хем блогът му трябва да е интересен. Интересен, но на кого? И ако наистина всеки може да участва, как този „всеки“ може да си подаде заявлението, след като няма форма за обратна връзка?

Сигурно съм глупав и нещо не разбирам. А може би просто не съм интересен или любопитен и редакторите са ме подминали с гордо безразличие като малка мравка. Но все пак, добре би било да знае човек има ли начин да се включи в този агрегатор или не. И ако има начин, какъв е той. Според мен, не струва особени усилия да се напише някакъв текст, който да изяснява този въпрос, или поне да се публикува един имейл адрес, на който човек да пише и да постави въпросите си.

Ако някой от вас, особено тези, които са „вътре в играта“, може да ми даде съвет – ще го черпя една виртуална бира. Пък може и истинска, ако се срещнем някъде в живота. 🙂

Наскоро попаднах на личния сайт на Иво Сиромахов – сценарист от „Шоуто на Слави“, – където прочетох култовата му статия 13 BG простотии и просто не мога да се въздържа да не я споделя с вас 🙂

Винаги съм смятал, че България не само е люлката на световната цивилизация, както твърдят множество комплексирани историци, но е и люлката на световната простотия. Даже си мисля, че способностите ни да бълваме простотии са в порядъци по-големи от тези на другите народи. Може би само американците могат да се мерят с нас. 🙂

Пълният списък на Иво Сиромахов включва следните 13 простотии:

1. Тройната коалиция
2. Сутрешните блокове на телевизиите
3. Сутрешните блокове на радиата
4. Годишните награди за попмузика
5. Българските интелектуалци
6. Черноморските курорти
7. Толерантността към гейовете
8. Футболното първенство
9. Юпитата
10. Националния дворец на културата
11. Борбата с пиратството
12. Маршрутките
13. Виповете

Не бих могъл да коментирам всички точки, защото някои теми, като футболното ни първенство например, въобще не ме вълнуват и там не познавам простотията издълбоко. Но пък в списъка на Иво има и от моите любими теми, за които ще кажа и аз по някоя-друга дума.

Сутрешните блокове на телевизиите сигурно са голяма простотия, но аз намирам цялата телевизия за простотия и въобще не я гледам. Е, понякога, в петък вечер гледам Шоуто на Слави, или съботно-неделните филми по bTV. Но рекламите направо ме побъркват и често се случва да угася телевизора и да се прехвърля на компютъра, където набързо си изтеглям филма от арената и се спасявам от ужаса да гледам едни и същи простотии за бира и прах за пране.

Сутрешните блокове на радиата са не по-малко безумни, но пък аз имам късмета да се родя в правилната зодия, така че водещите да не се обръщат към мене с „Уважаеми Овни“, а с „Драги Лъвове“. Изслушвам хороскопа си с кеф и блажено изръмжавам. 🙂

На-много се кефя на годишните музикални награди за поп-музика. Както казва Иво:

„В България попмузика няма, но пък награди за попмузика – с лопата да ги ринеш. Най-забавното е, че двайсетина песни, създадени през годината си поделят награди в около 60 категории“.

Не пропуска да спомене „вечните лауреати“ като Графа, Каризма и Мария Илиева, които вече са ни до болка втръснали, но пропуска „вечните водещи“ като Део, които са не по-малко изтъркани.

Друга моя любима тема – за българските интелектуалци – е коментирана толкова точно, че не мога да се въздържа да не цитирам целия текст:

Това са хора на преклонна възраст, които са прекарали голяма част от живота си по държавни софри и симпозиуми на социалистическото изкуство и сега много страдат, че вече няма писателски почивни станции, в които голямата мастика да струва 20 стотинки.

Всеки с болката си. Лошото обаче е, че тези хора смятат, че са “обществена съвест” и високопарно се изказват по всички теми – от политиката до болестите по ранозреещите кореноплодни.

Така наречените интелектуалци не харесват себе си и по тази причина не харесват нищо друго. Според тях най-големите беди на съвременността са пазарното общество, сексът, американските филми и младите хора.

От друга страна интелектуалците се срамуват да признаят, че страдат за почивните станции и евтината мастика. Затова тъгата по безметежните години на социалистическите кьорсофри е лицемерно замаскирана с мрънкане на изречения като “Обществото има нужда от повече духовност” и “Тежко на държава, която не се грижи за творците си!”

Красота!

Наглостта, с която гейовете постоянно държат да ни натрапват сексуалните си и психологически различия, е пословична. При това май не само у нас, а и по целия свят. С риск да бъда оплют от криворазбрани „демократи“, ще кажа, че напълно подкрепям мнението на Сиромахов.

Юпитата и виповете са резултат от новата чалга-бизнес култура и съм сигурен, че и в следващите 20-ина години ще бъдат гореща тема за обсъждане.

Колкото до борбата с пиратството – едва ли някой е очаквал друго от ченгетата, освен простотия. Тъпото е, че хора, които наистина смятахме за интелигентни, се включиха в унизителната и тъпа кампания „Пиратството ограбва“, организирана от любимия ни културен министър. Това е огромна тема и със сигурност ще напиша отделен пост само за нея.

Статията, е чудесна – прочетете я!

Пък може и да напишете кои според вас са най-големите простотии в България. Току-виж някой взел, та се засрамил. 🙂

Тодор Христов от alabala.org ме е посочил в играта Осем неща, които не знаете за мен.

Това е много любопитна и полезна игра между блоговете, която спомага за създаване на контакти и разширяване на популярността. Правилата са следните:

• Всеки блогър, който е посочен от друг блогър-играч, трябва да каже в собствения си блог осем малко известни неща за себе си – напълно произволни.
• След като спомене осем неща за себе си, блогърът трябва да продължи играта, като посочи осем други блога, които чете или намира за интересни.
• Авторите на осемте нови блога трябва цитират кой ги е посочил, да упоменат изрично правилата на играта, да разкажат 8 неща за себе си и да посочат своите предпочитани осем блога.

В оригиналния си пост, Тодор е посочил следните блогъри:

• Атанас от ayanev.com
• Огнян от dao.internetreklama.com
• Петър от longanlon.bloghub.org
• Георги от ikonomika.org
• Сашо от sashoblog.net
• Светльо от newbiemanager.blogspot.com
• Станислав от stanislavtochev.wordpress.com
• Майк от spriipomisli.blogspot.com

Аз, обаче, правя малко нарушение на правилата и продължавам играта не от блога, който е цитирал Тодор (Спри и помисли!), защото той е повече професионално ориентиран в областта на мениджмънта и софтуерното производство, а от личния си блог, където пиша за какво ли не. Мисля, че това не е голям проблем и не нарушава духа на играта.

Ето и 8-те малко известни факти за мен, които искам да споделя с вас:

1. От малък съм с наднормено тегло (меко казано 🙂 ), но малко хора знаят, че под натиска на родителите си съм тренирал 2 години лека атлетика с цел отслабване. Излишно е да казвам, че нямаше ефект 😦
2. През целия си съзнателен живот съм се занимавал с математика и програмиране. Имам висше образование по информатика от СУ, но е малко известен факта, че съм учил също и театрална режисура в Свободния факултет на СУ. За съжаление, не можах да се дипломирам. Наложи се да прекъсна и после така и не намерих време и желание да продължа. 😦 Светът вероятно е загубил един талантлив режисьор и актьор. 🙂
3. Обичам твърдата музика и котките. В резултат, кръстих първия котарак, който взехме да гледаме вкъщи, Ози Осбърн. В един момент, обаче, родителите ми решиха котки да се държат само на вилата. Но пък оттогава баба ми почна да кръщава всички останали котки, които се появяваха на вилата „озита“.
4. Веднъж съм бил на крачка от смъртта, когато щях да се удавя в един язовир. Бях на 10 години със самочувствието на голям плувец. Добре, че един човек от брега се е хвърлил да ме извади, иначе нямаше да четете това сега 🙂
5. Имам огромна музикална колекция, но нямам къде да си държа CD-тата и засега стоят в кашони по шкафовете и под леглото ми даже.
6. Любимият ми град е Париж. Въздухът на този град ме опиянява и имам чувството, че там дишам по-леко. Когато съм там, се чувствам прекрасно – освободен от всякакви грижи и проблеми. Но си мисля, че ако живея там постоянно и ходя всеки ден на работа, очарованието сигурно ще изчезне.
7. Вярвам в зодиите и в това, че те до някаква степен определят характерите и съдбите ни. Затова и редовно си чета хороскопа сутрин. Зодията ми е Лъв (естествено, най-хубавата 🙂 ).
8. Това последното, е много изтъркано клише, но пък е вярно и е много важно за мене: най-много на света обичам жена си и двете си прекрасни дъщери. Те ми вдъхват сили и увереност, и дават смисъл на живота ми.

Това беше за мене. А сега – ето списъка на 8-те блогъра, които посочвам да продължат играта (естесвено, ако искат):

• Ива Тихолова (или Неуловима) от ImPRESSed – една готина млада дама с много интересен начин на мислене и стил на писане. Само фактът, че е от моята зодия е достатъчен, за да я квалифицирам като „готина“. Знам, че обича кактуси (както и аз!), но се надявам да научим още поне 8 по-малко известни неща за нея.
• Лидия Стайкова (lyd) от Полетът на костенурката – една жена, която с богата душевност, висок интелект и изтънчен стил на писане, разбива на пух и прах схващанията на някои столични журналисти, че хората, живеещи извън София за прости селяни и чалгаджии. Лидия е успяла да създаде екип от последователи и да ги вдъхнови да се включат в обществото на блогърите. Един истински Учител, спечелил любовта и уважението не само на своите ученици, а и на всичките си читатели.
• Георги Варзоновцев от Lazy Bastard’s Blog. Неговите оригинални идеи винаги са повод да се замислиш над собствените си навици и поведение. Той е поредното доказателство, че ние, мързеливите хора сме по-интелигентни 🙂
• Петър Добрев от За българските работи. Е, аз не можах да стана историк, но за наше щастие, на света има хора като него. Историята е коварна наука, защото много хора я използват за личните си користни цели. Петър е истински родолюбец без да изпада в онзи елементарен национализъм, който някои политици безмилостно експлоатират напоследък.
• Белослава Чолакова от Помисли върху това. Очевидно имаме общ афинитет към мисленето, след като е именувала блога си подобно на моя Спри и помисли!. В своя блог Бела е събрала както важни мъдри мисли, така и много свеж хумор – все неща, за които обикновено забравяме в забързания си ден, но които биха могли да променят живота ни, ако се замислим над тях или поне им се посмеем. Нещо е позанемарила писането напоследък, но се надявам с тази игра малко да я стимулирам – сигурен съм, че всички ще останем доволни, ако отново влее живот в този чудесен блог.
• Александър Божков (albosh) от Музика за душата. Тук някой може да ме обвини, че се натягам на един бивш министър, но аз наистина харесвам неговия блог. Г-н Божков успява да бъде популярен, нарушавайки няколко от ключовите правила на блогването – нито си има собствен домейн, нито се е фокусирал само в една тясна ниша. Напротив, умело смесва теми както от областта на политиката и икономиката, така и такива, посветени на хубавата музика. Е, неговия вкус е малко по-старомоден от моя, но това вероятно се дължи на разликата във възрастта. Във всеки случай, личи си, че е истински ценител на хубавата музика и му прави чест, че е един от малкото български политици, които поддържат активна връзка с обществото.

Е, това беше. Да видим какво ще напишат избраниците ми.

Напред! 🙂

От няколко дни ме мъчи една мисъл, която прочетох в блога на Сет Годин и реших, че трябва да я споделя с вас:

Just because it’s on the menu, doesn’t mean you have to order it.

Само заради това, че е в менюто, не значи, че трябва да го поръчаш.

Свободата сами да избираме това, което искаме, е наше изконно право, от което май рядко се възползваме…

Предлагам ви две лични истории, които Паулу Коелю сподели наскоро в своя блог. Надявам се, че преводът ми е успял да предаде неговите идеи вярно.

Кери Лий и писателя

След като изнесох лекция в Брисбейн, Австралия, напуснах залата, за да раздавам автографи на свои книги. Беше късен следобед, но времето беше толкова горещо, че организаторите изнесоха една маса извън сградата на библиотеката, на която да раздавам автографи.

Хората идваха и разговаряха с мен и въпреки, че съм толкова далече от дома си, не се чувствах чужденец – книгите ми ме предхождат навсякъде и разкриват моите чувства и емоции.

Изведнъж се появи една 22-годишна жена, избута хората от опашката и застана пред мен.

– Закъснях за лекцията – каза тя, – но имам няколко важни неща, които бих искала да Ви кажа.

– Опасявам се, че няма да бъде възможно – отговорих аз. – Ще подписвам книги още час и след това трябва да присъствам на една вечеря.

– О, няма проблем, напълно възможно е – каза тя. – Казвам се Кери Лий Олдич и ще Ви кажа, каквото имам да Ви казвам точно тук и сега, докато Вие подписвате Вашите книги.

И преди да успея да кажа или направя нещо, тя извади цигулка от раницата си и започна да свири. Аз продължих да подписвам книги повече от час под звуците на музиката на Кери Лий. Хората не си тръгваха, а оставаха настрани, за да слушат този неочакван концерт, гледайки залеза на слънцето и осъзнавайки това, което тя искаше да ми каже и го казваше точно в този момент.

Когато приключих с автографите, тя спря да свири. Нямаше аплодисменти, нищо, само една натрапчива тишина.

– Благодаря ти – казах аз.

– Всичко в този живот е въпрос на духовно общуване – каза Кери Лий.

И си тръгна така, както и дойде.

Понякога конфронтацията е най-доброто решение

Това трябваше да бъде моето основно излизане на Писателския фестивал в Мелбърн, Австралия. 10 часа сутринта е и залата е претъпкана. Трябва да бъда интервюиран от Джон Фелтън, местен писател.

Излизам на сцената, както обикновено, леко притеснен. Фелтън ме представя и започва да ми задава въпроси. Преди, обаче да успея да довърша мисълта си, той ме прекъсва и задава друг въпрос. Когато отговарям, той казва нещо от рода „това не беше много ясен отговор“. Пет минути по-късно вече започвам да чувствам безпокойство сред публиката; всички усещат, че нещо не е наред. Спомням си Конфуций и предприемам единственото възможно действие.

– Вие харесвате ли това, което пиша? – питам аз.

– Това няма никаква връзка – отговаря Фелтън. – Аз съм тук да интервюирам Вас, а не обратното.

– Напротив, има връзка. Вие не ми давате да си довърша мисълта. Конфуций е казал: “Бъди ясен винаги, коато можеш”. Нека да последваме този съвет и да си изясним ситуацията: Харесвате ли това, което пиша?

– Не, не го харесвам. Прочел съм две от Вашите книги и направо ги мразя и двете.

– Чудесно, сега вече можем да продължим.

Огневата линия е вече начертана. Публиката се отпуска. Атмосферата се наелектризира и интервюто се превръща в истинска битка. И всички – включително и Фелтън – са доволни от резултата.