The Man On The Silver Mountain

Хората обичат да слагат етикети – на вещите, на случките в техния живот и на другите хора. Така по-лесно се ориентират и по-лесно запомнят. Този е „дебелият глупак“, онази е „досадната старица“, а другата е „Барби с големите… очи“.

Много често подобни етикети, лепнати на някого, се възприемат лесно и трайно от околните и остават за дълго свързани с човека, макар и често да не са верни.

Ще ви споделя един пример. Някога, в зората на моята мениджърска кариера, работех като софтуерен разработчик в една реномирана фирма. В онези времена усетих, че имам способностите да ръководя екип от хора и воден от стремежа си за професионално развитие, се обърнах към моя пряк шеф. Разговорът ни изглеждаше приблизително така:

– Шефе, мисля, че мога да ръководя екип. Искам да поема следващия проект като негов мениджър.
– Не може. Ти си програмист на Visual Basic.
– Така е. Сега съм програмист, но вече съм овладял технологията и искам да се развивам напред. затова искам да стана проектен мениджър.
– Не може. Ти си програмист на VB. Освен това нямаш нужните знания.
– Съгласен съм. Точно затова искам да ме пратите на обучение по управление на проекти.
– Не може. Ти си програмист на VB. Не ги разбираш тези неща.
– Абе, човек! Аз да не съм се родил програмист! Ти не разбираш ли, че искам да се развивам?!

В крайна сметка не ми разрешиха да се развивам по пътя, който бях избрал. В тази фирма постоянно поставяха етикети на хората и после действаха според тях. Това, в моя случай беше лошо, защото затрудняваше сериозно моето кариерно развитие. Днес отново страдам от подобно „категоризиране“ – заради това, че пиша в интернет, ме наричат „блогър“ заедно с хиляди други хора, които се занимават с натискане на клавиши. Това нямаше да е толкова зле, ако не ни вкарваха в някакви несъществуващи калъпи и ни приписваха някакви общи задължения като „всички блогъри – журналисти“ или „всички блогъри – на протест“.

Има още →

Една съвсем кратка история за начало на краткия уикенд.

Дух и тяло

Един университетски професор практикувал Тай Дзи с голям ентусиазъм, но малко по малко започвал да се чувства все по-уморен и накрая решил да се откаже напълно.

– Съжалявам, но не мога да продължа – казал той на своя учител. – Посветих толкова много години в изучаване на философията, че напълно забравих за тялото си.

– Жалко, че се отказваш. Защото аз също съм отделял много време на изучаването на философията и точно това винаги ми е напомняло за моето тяло.

Приятен уикенд!

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Когато си седиш кротичко вкъщи и си пишеш в блога, единствената простия, с която се сблъскваш, са хейтърските коментари на шепа фанатици, които те наричат ту „чичара“, ту „педераст“, ту „комунист“. (Интересно – може ли човек да е и трите едновременно?) Малко те жегва „под лъжичката“ от непредизвиканата злоба, но с течение на времето постепенно се научаваш да ги игнорираш и просто да ги изтриваш.

Когато излезеш навън, обаче, се сблъскваш с истинския живот и там се появява една съвсем различна опасност – да бъдеш убит от поредния луд шофьор или пък ти неволно да убиеш поредния заспал пешеходец. Както каза Б.Б. (в единственото телевизионно предаване, в което се появи обръснат – „Това го знае всяко хлапе“):  „Излезте на улицата и ще видите истинския българин„.

Отварям една тема с идеята да стане постоянна рубрика – Простотията по улиците – в която бих искал да поразсъждаваме над това защо сме такива зверове ние българите, какви комплекси избиваме (заедно с хората, които газим), защо другите народи са по-толерантни и какво може да се направи, за да станем малко по-човечни.

Темата е много трудна, защото усещам много натрупана злоба у всички и се опасявам, че и моя блог може да се превърне в кошче за душевни отпадъци. Не искам да се оплаквам като повечето българи, че държавата нищо не прави, защото смятам, че причината е в самите нас – ние сме лошите и промяната трябва да започне от самите нас. Как – не знам. Затова пиша – за да потърся и предизвикам вашето мнение.

Има още →

Последните дни на отминаващата година са отново обсебени от истерия – тази на равносметките (поне сред блоговете и медиите) – така, както дните преди седмица бяха белязани от истерията на масово пазаруване и поздравления за един празник, който с всяка изминала година все повече се отдалечава от религиозния си първообраз и се превръща в пиршество на консумацията.

Успях да се изолирам до голяма степен от масовата Коледна истерия, но „сърце юнашко не трай“, както е казал поетът, или с други думи, самолюбието ми е толкова голямо, че не бих могъл да се въздържа от възможността да направя първия годишен анализ на дейността си като блогър. 🙂

Има още →

Кризата е дъвката в устите на всички медии. Тя се превърна в универсално оправдание за нежеланието, неумението, некадърността и чистия мързел на някои хора да си вършат работата както трябва. Един ден, обаче, тя ще свърши и животът ще тръгне отново нормално, а bTV ще трябва да си намерят друга главна новина 😦

Бизнесът, все пак, ще бъде променен. Блогът Business Pundit предлага няколко оригинални идеи за това как трябва да изглеждат логотата (?) на някои от най-големите компании в света. Ето няколко забавни примера:

Останалите – в Business Pundit 🙂

Благодарности на Райна Цветкова за линка.

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Намерено оттук-оттам по Мрежата:

Шарени лафове:

За това, че думите не достигат, може да се говори безкрайно дълго…

Животът е болест, която се предава по полов път има 100% летален изход.

Мъжете мислят само за две неща: секс и ядене. Ако видите мъж без ерекция – направете му сандвич.

Най-добре е физическите упражнения да се правят рано сутрин, когато разсъдъкът още спи и не може да се възмути от безсмислеността им.

Мразя да бягам за здраве, защото като бягам си разливам бирата от чашата.

Има още →

Когато дойдох за пръв път в София – преди повече от 20 години – вярвах в много илюзии. Мислех, че съм много способен и че лесно ще постигна успех, а се оказа, че всичко постигам по най-трудния възможен начин. Мислех, че съм велик математик, а се оказа, че и трошица не разбирам от голямата наука. Даже мислех, че социализмът е вечен (не се смейте – и аз съм бил млад!), а се оказа, че още на следващата година рухна.

Годината на моето студентство беше преломна в живота ми – за първи път започвах да живея самостоятелно, да работя, да решавам всичките си проблеми сам. Или поне да се опитвам. Мислех си, че вече съм станал голям човек, а всъщност едва сега разбирам, че тогава съм бил само едно смотано провинциално момче, заредено с противоречиви комплекси.

Животът ми оттогава е едно постоянно търсене – на най-добрата работа, на най-добрата жена, на призвание и смисъл. Хубавото е, че по пътя към големите цели не съм подминавал малките успехи и стъпка по стъпка съм намирал частица от себе си.

Има още →