The Man On The Silver Mountain

Това е мнението на виден български блогър за мен:

В първия момент, като го прочетох, си помислих, че човекът се шегува. После видях, че е написано напълно сериозно. Учудих се, че човек, чието мнение ценях, може да напише такова нещо за мен. Аз изобщо не съм такъв човек (или поне така си мисля) и затова мисля, че няма нужда да давам обяснения. Както се казваше в една поговорка – приятелите нямат нужда, а враговете няма да те чуят. Обаче се замислих, че в очите на някои хора може наистина да изглеждам така.

Затова реших да ви попитам (нещо като лексикон) – и във вашите очи ли изглеждам конформист без живец и без позиция? Това е важно за мен. Може би трябва да спра да пиша, щом текстовете ми са безкръвни. Защо да си губим времето в писане и четене на безполезни неща?

Моля ви, кажете ми вашето мнение – няма да се обидя. (То след такава характеристика вече няма накъде 🙂 )

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Толкова богата на интересни публикации колекция съм съм събрал, че се налага да правя много критично отсяване, а темите, които напоследък се дискутират в българската блогосфера са все интересни и значими. Надявам се и тази подборка да ви хареса. Приятно четене!

***

Тазседмичната подборка е отново богата на публикации, свързани с националния ни характер, предполагам, вдъхновени от националния празник 3-ти март, който за пореден път се превърна в повод за спорове и избиване на комплекси, вместо да бъде повод за национално обединение. По повод на самия празник, ви предлагам две публикации, които привлякоха моето внимание: Юлиан Попов цитира Захари Стоянов, който коментира парадокса, че нас ни освобождават руснаците, които са многократно по-бедни, по-унизени и по-несвободни от нас по онова време. Да, в този откъс има много националистични нотки, но това сякаш не е повод за гордост.

Вторият пост е на Ясен Праматаров, който смята, че най-голямото благо, което притежаваме, е мирът и относително спокойният живот, в който живеем, ако и да е скучен и за мнозина безинтересен.

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Като отявлен пацифист (да, наистина съм такъв!) не мога да не се присъединя към неговото мнение. Човек може да постигне велики неща и във времена, в които не се избиваме помежду си. Убеден съм в това!

***

Има още →

Добре, че имаше толкова много почивни дни напоследък, та да успея да пребродя набелязаните материали от българските блогове и да наваксам малко с пропуснатото. Интересно, че като мине повече време и се загледам в някои публикации, вече не ми изглеждат толкова значими и много от тях си заминават. Това ме радва, защото означава, че онова, което е останало, трябва да е наистина добро. Надявам се да ви хареса и на вас. Приятно четене!

***

В колекцията ми тази седмица има много тежки постове, посветени на духовността на съвременните хора (или по-скоро на нейната липса), на българския негативизъм и на факторите, които ни правят нещастни. Тъжни неща, но ако успеем да се вгледаме в себе си без обида и съпротива, може би ще открием своята истинска същност и пътя към своето щастие.

Започвам с един пост на Вени Марковски, озаглавен „Защо не се усмихваме?„, в който той представя много точен, макар и доста неприятен, портрет на съвременния българин, макар и да не се впуска в анализ на причините, довели до това. Постът е много интересен за мен и вероятно ще напиша отделна статия, посветена само на него. Засега ви предлагам само няколко цитата, за да предизвикам вашия интерес:

– Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е “Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!”

– Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че “и при тях има проблеми”. Нашенецът отказва да разбере, че “техните” проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.

– Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път, за какво ли не.

– Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните, той прецаква най-много себе си.

– Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг – цар, генерал, пъдар…

– Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.

Донякъде в същия дух звучи и колекцията от поговорки, която е събрал Радислав Кондаков, представяща традиционния български негативизъм и песимизъм, озаглавена „БГ positive„. Авторът искрено се учудва на това наше мислене и се пита как ли биха реагирали американските гурувци на позитивизма, ако знаеха тези наши поговорки. Ето няколко примера:

Ела зло, че без тебе по-зло.

Не в важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле.

Ако видиш мечка в лозето на комшията, чакай я и в твоето.

Храни куче, да те лае.

Много хубаво не е на хубаво.

Ваня пък е публикувала един „виц“ за трикракото прасе, който още повече ме шокира:

Един селянин имал прасе с три крака.

– Какво е станало с прасето ти? – питали хората.

– Лятото щях да се удавя в реката и прасето ме спаси. На Коледа ми дожаля и хапнахме само бутче.

Понякога ми се струва, че зад тези поговорки и вицове се крие някакъв дълбоко стаен оптимизъм, някаква идея човек да бъде подготвен за лошото, за да не го изненада, но дали е така – не съм много сигурен.

Има още →

Темата на тази притча винаги ме е вълнувала. Защо едни хора просят, вместо да работят и кое е онова, което ни кара да дадем нещо на другите – дали желанието да помогнем или е просто опит да си „изчистим“ съвестта? Един мъдър човек беше казал:

Лесно е да дадеш, когато имаш в излишък. Но истински ценно е да дадеш на другите, когато самият ти имаш нужда.

Не помня кой го беше казал и вероятно не го цитирам дословно, но идеята е тази. Да можеш да дадеш нещо, от което самият ти имаш нужда, но да го направиш, защото другият има по-голяма нужда от теб. Да го направиш безкористно, без да чакаш отплата. Признавам си, че съвсем не съм светец и ми е много трудно да го направя. Нерядко давам пари на улични просяци, но нещо наистина ценно мисля, че бих дал само на много, много близък човек.

Ето я и самата история, взета, както винаги, от блога на Паулу Коелю.

Скъпоценният камък

Една мъдра жена, която пътувала през планината, намерила скъпоценен камък в един поток.

На следващия ден тя срещнала друг пътешественик, който бил много изгладнял и жената отворила торбата си да сподели с него от своята храна. Гладният пътешественик видял скъпоценния камък и я помолил да му го даде.

Тя му го дала без да се колебае.

Пътешественикът заминал по пътя си, ликувайки от радост за късмета, който го сполетял. Той знаел, че камъкът бил толкова ценен, че можел да го осигури до края на живота му.

Но няколко дни по-късно се върнал обратно в планината, за да върне камъка на мъдрата жена.

– Дълго време си мислех – казал той. Знам колко е ценен този камък, но ти го връщам обратно с надеждата да ми дадеш нещо друго, което смятам за още по-скъпо.

Дай ми онова, което имаш в себе си, което ти позволи да ми дадеш камъка.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

От много години чета книги, посветени на личностното и духовното усъвършенстване, книги за успешен бизнес и щастлив живот, и все се каня да споделя своите впечатления за тях, защото съм открил нещо ценно в някои от тях или пък съм преценил, че са безполезни за мен. Колебаех се по много причини. От една страна, всеки автор и всяка книга си имат вярна армия от почитатели и защитници и ако напиша нещо неприятно за тях, рискувам да ме налазят троловете. От друга страна, има книги, които ти въздействат на твърде дълбоко ниво и трудно могат да бъдат преразказани с думи прости. Но вече смятам, че е назрял момента да споделя впечатленията си и идеите си не толкова, за да убедя някого в тях, колкото сам да ги разбера по-добре. Книгата „Успехът и парите“ на Джон Кехоу има късмета да бъде първата, която ще представя в рубриката си за рецензии на книги в този блог. Да, коментарът може би няма да е съвсем позитивен, но такъв й е бил късметът.

Като говорим за нехудожествена литература, книгите, които намирам за ценни, попадат в две основни категории. Има книги, които са пробуждащи и вдъхновяващи, те внушават интересни и оригинални идеи, неща, за които не сме се сещали да се замислим; книги, които разбутват душевния ни мир и може би подсъзнателно променят живота ни (за добро или за лошо) и ни повеждат по нови и неизследвани пътеки. Има и книги, които са чудесни наръчници – практически съветници как да направим едно или друго, за да постигнем някакъв успех в поставените цели. Те могат да бъдат посветени както на личностна промяна, така и на бизнес практики, с които да можем да постигнем по-добри резултати в работата, в бизнеса или в домакинството.

Книгата „Успехът и парите“ на Джон Кехоу се опитва да влезе и в двете категории, но за съжаление не успява и двете си цели. Поне за мен е така.

Важно е да се отбележи, че тя е продължение на първия бестселър на автора „Подсъзнанието може всичко“ – книга, която не съм чел, но успях да си набавя и съвсем скоро ще коригирам този пропуск. Все пак, за да не съм съвсем голословен, потърсих малко повече информация в Интернет и придобих някаква представа за нещата.

Има автори, които стигат до някакви оригинални прозрения, успяват да напишат една книга, в която да ги изложат, тя по някакъв начин успява да спечели сърцата на милиони читатели и постига световен успех. Хубаво, ама машината на бизнеса решава, че може да го издои още малко и започва да го притиска да пише още. Той, естествено, се изкушава и започва да преповтаря оригиналните си идеи многократно в поредица от последващи книги, които, за съжаление, в повечето случаи не предлагат нищо ново за читателя. „Успехът и парите“ попада точно в тази категория.

Книгата е малка, а засяга много теми, като препуска между тях съвсем безразборно и ги разглежда съвсем повърхностно. Може би с първата си книга авторът е успял да си създаде верни последователи и следващите книги са предназначени само за тях. Като четох коментарите на неговите фенове, останах с впечатлението, че Кехоу е създател на нова религия и че посланието му е преди всичко духовно: настройте си мозъка на правилните вълни и подсъзнанието ще ви помогне да достигнете до духовна нирвана. В тази книга, обаче, посланието е съвсем материално: настройте си мозъка на любов към парите и те ще потекат към джоба ви като пълноводна река. Някак си не ми се връзва.

Има още →

Много обичам истории за опитите на човека да надхитри Смъртта, които в повечето случаи са неуспешни. Филмът „Final Destination“ с всичките му продължения е един интересен пример за това. Такива истории от една страна ни внушават чувството за неизбежност, за безсилие пред Съдбата и на мнозина действат депресиращо. От друга страна, обаче, могат да бъдат тълкувани и позитивно: Съдбата ни е отредила някакъв път и онова, което ни се случва, е най-доброто за нас, дори и понякога да не го разбираме. Затова е по-добре да не се мъчим да го променяме, а да живеем така, както ни диктува сърцето.

Предлагам ви една подобна история, която преведох за вас от блога на Паулу Коелю. Разказът е на Джон О’Хара.

Среща в Бухара

Един търговец накарал слугата си да отиде до пазара и да купи някакви платове. Като стигнал до пазара, слугата видял собствената си Смърт да пазарува в съседния магазин. Ужасе́н, той побегнал към къщата на търговеца.

– Трябва веднага да замина – извикал той, почти плачейки. – Видях собствената си Смърт на пазара и трябва да избягам. Ще отида в Бухара – моя роден град – и ще прекарам уикенда там.

Търговецът приел обяснението на слугата си, но се загрижил. Решил да отиде до пазара и там открил Смъртта на своя слуга.

– Хей, ти ужасно си изплашил моя прислужник днес – казал търговецът.

– Той също ме стресна – отговорила Смъртта. – Не очаквах да го видя наоколо. Трябваше да се срещна с него в Бухара.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.