Ей, вече за 40-ти път ви представям блог дайджеста! Това е голямо постижение за мен и ме прави много щастлив! Мислех си, че може да остане нещо мимолетно, но ето че 40 пъти ми е интересно да откривам и да споделям с вас интересните неща от българските блогове, а и виждам, че вие продължавате да го следите с интерес, значи това, което правя, е наистина полезно. Тази седмица има много шарени и разнообразни публикации, така че – вижте ги сами. Приятно четене!
***
Сандо, блогуващия с пилци, е написал един разтърсващ разказ за сбъднатите мечти и за дребната завист и духовна слепота, които владеят душите на българина. И сякаш като контрапункт на него е постът на Ясен Праматаров за сплотеността на японската нация пред голямата трагедия, която ги сполетя през март, за съпричастността към страданието на ближния, за уважението, с което се отнасят както към живите, така и към мъртвите.
***
Градинко цитира изказване на вътрешния министър Цветанов, според който една страна е толкова по-напреднала в борбата с престъпността, колкото повече затворници има. Няма да го коментирам, защото е отчайващо глупаво. Само ще цитирам черния виц, който авторът е използвал като сравнение на безумното министерско изказване:
Това е проблемът с физкултурниците — всичко виждат като състезание. “Ти колко крака отрязани имаш?” — “Един.” — “Хе хе, аз пък имам два!“
***
Общуването с държавната администрация е мъчително за всички, но Жюстин Томс ни предлага една друга гледна точка. Тя смята (и аз я подкрепям), че в администрацията хората са нещастни. Ето как подкрепя това своя твърдение:
влизаш в стаята и ти се карат, защото едва се подават измежду камарите с документи. всички тези служители са добри. но са кисели, защото нямат въздух в своя ден, заврени са в миши дупки, едва се разминават, едва дишат, камо ли да са любезни.
Тъжно, но пък ни дава надежда, че ако първи се усмихнем, може би ще разчупим леда и ще пробудим човешкото в тези хора. Кой знае? Струва си да опитаме.
***











