The Man On The Silver Mountain

От известно време попаднах по телевизията на едно предаване, което по случайност уцелих няколко пъти и което ме накара доста да се замисля за това кое мотивира хората. Предаването се казва „Непобедимия Банзуке“ (Unbeatable Banzuke) и е някакво японско състезание, в което се изпитват участниците в сила, ловкост и издържливост. Доколкото разбрах, излъчвало се е всяка седмица, така че в него са участвали страшно много кандидати. У нас го дават по един от каналите на AXN (не обърнах внимание кой точно) и показват само избрани моменти от него.

Банзуке наричат храмът на героите. Самото състезание се провежда в зала, като има различни трасета, в които се изпитват различни умения. Например, има едно трасе, което се казва „Мекият мост“ (Sponge Bridge). Там има наредени изправени стиропорени плоскости в три редици и състезателите трябва да ги преминат, стъпвайки върху тях. Проблемът е, че те изобщо не са закрепени и много се клатят, и рискът да паднеш е много голям. Първата линия са плоски (и относително ниски блокове), втората линия са заоблени отгоре и това прави стъпването по-трудно, а третата линия са отново плоски блокове, но са с непрекъснато нарастваща височина.

Има трасета, които се преминават с едноколка (велосипед с едно колело), други се преминават с пого (нещо като патерица с пружина, върху която състезателят стъпва), трети се преминават на кокили, а гледах и едно, в което състезателят ходи и балансира върху пръстите си изправен железен прът.

Средно всяко трасе има един или двама човека, които са успели да го преминат в цялата история на състезанието. Има едно изключение, което е минато от 8 човека, а има и няколко, сред които и „мекия мост“, които нито веднъж не са били преминавани.

И тук идва моето зачудение. Защо, аджеба, го правят всичко това?

Има още →

Наскоро получих писмо от Поли Козарова – създателката на блога Маркетинг буркан, – в което ми изпрати все още сурова версия на книгата „100 маркетинг приказки“, която тя и нейни колеги – блогъри-маркетьори – са съставили от своите блог публикации и са оформили в едно компактно и полезно четиво. Бях поласкан от честта да съм един от първите, които могат да прочетат тази книга и в същото време много се зарадвах, че след нашия първи колективен блогърски труд – книгата „Блогопедия“ – излиза още едно творение на български блогъри, насочено в конкретна ниша и пълно с полезна информация.

Познавам лично почти всички автори на книгата и изобщо не бях изненадан, че са решили да създадат този сборник. Въпросът беше: кога най-сетне ще го направят? 🙂

Приказките са групирани по автори и показват вижданията на всеки един от тях за съвременния маркетинг – за неговите цели и за успешните подходи при общуването с клиентите.

Честта да бъде първият автор се пада на Поли Козарова – и като дама, и като главен инициатор на тази идея. Нейните истории са насочени повече към корпоративната страна на маркетинга – как се организира тази дейност в големите компании, как се намират и обучават маркетинг специалистите и как да се мотивират за постигане на успешни резултати. Текстовете й са по-сериозни, по-информативни и донякъде се усеща едно разочарование от това, че у нас нещата все не се случват така, както би трябвало да бъде. Разбираемо е човек с нейния опит да чувства умора от постоянното проповядване на добрите маркетингови подходи, но пък издаването на тази книга показва, че човек, който вярва в своето призвание, никога няма да се откаже от него, колкото и да е трудно понякога да се бориш с вятърните мелници.

Има още →

От доста време се каня да почна да пиша за успеха – как го виждам аз и към какво се стремя, за да го постигна. Далеч съм от мисълта да се наричам успял или успешен, тъй като имам още много да работя над себе си, но ми направи впечатление разликата в думите, които ние, българите, използваме за успелите хора и думите, които използват американците и реших това да е темата на първия ми пост от тази серия. Понеже говоря английски и чета много английски сайтове и блогове, правя сравнението с американските източници. Би ми било интересно някой да напише повече по темата за други езици.

За какво иде реч? Ние казваме на човек, който е постигнал някакъв успех успял. Даже много често в медиите можете да срещнете и думата преуспял. Например „успял предприемач“ или „преуспял бизнесмен“. Тези думи в българския език се наричат минало свършено деятелно причастие. С други думи, те изразяват състояние, което е резултат на дейност, която вече е свършила. Тоест, в нашето съзнание (или подсъзнание) успехът е някаква точка, някакъв момент, който се постига веднъж и оттам нататък спокойно можеш да легнеш по гръб – ти вече си успял! Успехът в очите на мнозина българи е като състезание по висок скок – прехвърляш летвата и край – вече няма нужда да се мъчиш – ти си отбелязал рекорд.

В моето семейство често чувах думата оправил – „този се е оправил – назначиха го за директор в една фирма и си купи нов апартамент“. Явно и за моите родители успехът е еднократен акт, който след като го постигнеш, ти дава множество привилегии.

Има още →

Когато попаднах на това заглавие, реших, че това е някаква автобиографична книга. Познавам автора й – Бранимир Събев – той има много интересен блог за книги и знам, че е заклет фен на творчеството на Краля. Оказа се, че книгата „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ е сборник с негови разкази, който имах удоволствието да прочета наскоро.

Хората, които познават автора, със сигурност ще открият множество автобиографични елементи почти във всеки разказ, но за мен беше много приятна изненада да открия, че Бранко е не само ценител на качествената литература, но и автор със завидни умения в занаята. Разказите очертават един доста дълъг период от време и читателят може да види как се е развивал талантът на автора с времето. Хубавото е, че с опита писането му става все по-добро. Бранко показва изключително умение да борави с думите и разказите му са много увлекателни и се четат с голяма лекота. Аз самият прочетох книгата буквално на един дъх.

Признавам, че фентъзито не сред най-любимите ми жанрове, но въпреки това ми беше много приятно да я прочета, а в нея има разкази и в други жанрови категории, като хорър и мистерии, така че всеки може да открие нещо за себе си. Аз много обичам историите с неочакван край и може би затова най-много си харесах разказите „Към Ада“ и „Любов моя, ангел мой“, в които темата за отмъщението е развита много елегантно. Заглавният разказ ми беше интересен с включването на истнски лица като Адриан Лазаровски, авторът на „Завладей българките“, наред с и измислените герои. Забавното е, че в разказа даже има персонаж с името на самият автор в ролята на шофьор на камион с важно за развитието на сюжета участие. В последния разказ пък има сцени, включващи секс в най-разнообразни форми и участници с толкова мощен еротичен заряд, та чак настръхнах, докато го четях. Наистина има за всекиго по нещо 🙂

Има още →

Вероятно и вие сте срещали тези две сентенции, с помощта на които се опитваме да формираме правилното си отношение към клиента. Наскоро, обаче, се замислих по-сериозно над тях и започнах да си променям мнението за едната. Нека да помислим: какво означава „Клиентът е цар“? Спомнете си за царете от приказките – капризни, суетни, обичат да им се угажда, да ги хвалиш, да им се възхищаваш. Искат всяко тяхно желание да бъде изпълнено веднага. Като плеснат с ръце и някой слуга веднага трябва да се яви на тяхно разположение.

Дотук приликите с клиентите в който и да е бизнес са поразителни. Какво правят царете, обаче, когато изпълним техните желания (или поне се опитаме)? Тук историята ни дава два различни примера. Има царе, които са добри владетели – те ценят верността и лоялността на своите поданици, благодарни са на своите слуги и подчинени за положените усилия и щедро ги възнаграждават – кой с кесия жълтици, кой с рицарска титла, кой с ръката на царската дъщеря и половината царство.

Но има и такива царе, които са лоши владетели – постоянно недоволни и неблагодарни, капризни, незадоволени, нервни и скандалджии. Хора, които никога няма да ти кажат добра дума и никога няма да оценят подобаващо усилията, които полагаме за тях.

И тук идва въпросът към първата поговорка: клиентът винаги ли е прав?

Има още →

Представяте ли си да ви се повреди колата, да се обадите в сервиза и оттам да ви кажат: „Мобилната група ще дойде до 30 минути на вашия адрес, за да я прегледа и репатрира, ако е необходимо“? Аз това досега само в американските филми съм го виждал. Днес, обаче, го преживях на живо и съм толкова възхитен от отношението към мен като клиент, че чак не мога да повярвам, че се е случило в действителност. Ето и цялата история:

Помня, че за последно ходихме с колата до един супермаркет, пазарувахме и после я паркирахме пред блока. По празниците трябваше да пътуваме, но валеше много, а и аз не се чувствах добре, така че прекарахме почти цялото време у дома. В края на уикенда решихме да се поразмърдаме малко от апартамента и да си налеем минерална вода от Банкя – любимо наше място за семейна разходка. Натоварихме се, натъкмихме се, врътнах ключа и… нъц! Нито звук, нито вопъл – колата не пожела да запали. Отворих капака, гледах като индианец, клатих глава, но нищо не можах да направя. Реших, че ще търся решение в началото на работната седмица.

В понеделник сутринта започвам да търся майстори. Досега няколко пъти съм имал проблеми с електрическата система на колата – като на сегашната ми – Renault Laguna, – така и на предишната – Volkswagen Polo. И всеки път съм водил един и същи идиотски разговор с различни майстори от различни сервизи:

– Ало, имам проблем с колата – не може да запали.

– Ами докарайте я в сервиза да я видим.

– Как да я докарам – нали ви казвам, че не може да запали!

Само като си помислих, че отново трябва да водя този разговор и да се чудя как да закарам угасналата си кола в някой сервиз, направо ми се сви сърцето. Реших се на отчаяна стъпка – да попитам бай Гугъл дали пък не знае за сервиз, който да извършва авто услуги на място. И – о, чудо! – още сред първите резултати открих такъв – автосервиз „Жицони“. Още по-хубаво беше, че имат клон и в „Люлин“, така че бяха близо до мен. (По-късно осъзнах, че даже работят денонощно, така че не е било нужно да чакам понеделника.)

Обадих се и веднага ми отговориха, че мобилната група може да дойде до 30 минути, което ме изненада приятно. Момчетата наистина дойдоха много бързо, огледаха я набързо и прецениха, че трябва да се закара в сервиза, тъй като на пръв поглед нищо не се виждаше. Успяхме да запалим колата с бутане и сами я откараха в сервиза с обещанието, че услугата включва и обратното връщане на автомобила. Това вече ме хвърли в поезия! Аз дори нямаше нужда изобщо да ходя до сервиза! Веднага се ощипах силно и ме заболя – значи не бях сънувал!

Има още →