The Man On The Silver Mountain

Доскоро имах една традиция в блога си – в началото на всяка календарна година и в началото на всяка моя година (тоест на рождения си ден) да си правя някаква ретроспекция – какво съм постигнал, какви нови цели си поставям. По принцип това е много хубава идея. Лошото е, че често забравяме за нещата, които сме си обещали и чак след една година гузно се сещаме за тях.

Същото се случва и при мен 🙂

А по-лошото е, че от известно време съвсем спрях да ги правя тези неща.

Преди две години реших да се взема в ръце и да си поставя съвсем конкретни цели, да ги обявя публично в блога си, така че след това да ми е по-трудно да не ги изпълня. Направих го през март 2011 г. с първия пост, наречен Резолюции, цели приоритети. Една година по-късно, един колега ми зададе въпроса: „Ти хубаво даде някакви обещания, ама изпълни ли ги?“ И с голям срам трябваше отново да си призная, че ги бях забравил.

Обещах му на него, че непременно ще дам отчет за това, независимо колко съм се провалил, но ето че мина още една година и едва сега реших, че имам какво да споделя. При това имам и с какво да се похваля 🙂

Защо не успях да постигна добри резултати за една година? Най-важната причина е, че не бях достатъчно ангажиран с целите, които си поставих. Вътрешно не бях достатъчно силно убеден, че това са най-важните неща, които искам и трябва да направя. Миналото лято ми се случиха разни здравословни проблеми и това отключи в мен две важни сили:

• Първо, даде ми да разбера, че положението със здравето ми е тръгнало много на зле и че ако не се стресна и не направя нещо (духовно мисловно и физически), може и да не доживея следващия си рожден ден (който беше вчера).
• Второ, накара ме да преосмисля ценностите си и да разбера по-добре как трябва да си формулирам целите, така че да имам мотивацията да работя върху тях и в крайна сметка да ги постигна.

Трябваше да мине още една година, в която действах върху промяната в себе си бавно и с малки стъпки, но сега вече като погледна назад, виждам резултати, с които се гордея, и които действително осмислят живота ми. Разбира се, всичко ще споделя с вас, но това ще стане на малки части в серия от постове. Обещавам, че няма да се потопя отново, а ще започна да пиша доста по-редовно 🙂

Това, което искам да споделя в този пост, са актуализираните принципи (или ценности), които ръководят живота ми днес. Ценностите са онези морални стойности, които определят дали едно нещо е важно за нас или не. Ние живеем според тях и често вземаме решения според тях, но това се случва предимно на подсъзнателно ниво. Оказва се, че не е лесно човек да ги формулира с думи и често действаме в разрез с ценностите си, защото не сме ги формулирали ясно и пропускаме да обмислим доколко дадено конкретно действие е в синхрон с тях.

Има разни техники, с които можем да си помогнем да формулираме своите ценности, но това може да стане и като просто се замислим над важните дилеми в живота ни и като преценим кое решение повече отговаря на нашия вътрешен мир.

Формулирането и актуализирането на ценностите трябва да бъде постоянен процес. Животът се променя и съвсем нормално е ценностите ни да се променят. Те могат да бъдат общи или съвсем конкретни, по-важни и по-маловажни. Най-важното е да ги имаме в съзнанието си, а още по-добре е да си ги напишем някъде и колкото може по-често да си ги припомняме. Нашите принципи и ценности са основните критерии, по които вземаме решения в живота си. Те са пътеводната светлина, която ни показва пътя, който сме избрали да следваме. Ако за някой избор в живота имаме опция, която нарушава нашите принципи, значи тя ни води встрани от нашия път, значи тази опция не е добра и трябва да я отхвърлим.

Когато човек живее според своите принципи и спазва ценностите, в които вярва, неговият живот е стойностен, пълноценен и щастлив.

Оказа се, че ценностите, които дефинирах в предишния си пост преди 2 години, са все още валидни за мен. Вече се старая да ги спазвам съзнателно и това ме прави наистина щастлив. Ще ви ги припомня пак:

Има още →

Българският политически модел е в криза. Ситуацията е революционна. Управляващите не могат, а управляваните не искат. Нещо трябва да се направи. Това виждам аз след повече от месец протести.

Какво трябва да се направи като цялостно дългосрочно решение, предполагам, че никой не знае. Това, което е видно и ясно днес, е, че народът не е доволен от сегашните си управници. Резултатите от изборите го показаха. Слабата избирателна активност, слабото доверие в класическите десни партии и в новообразуваните формирования доведоха до това една шепа верни фенове да изберат такива „стари муцуни“, които нито могат да спечелят доверието на масовия избирател, нито могат да се разберат помежду си.

Изборите бяха шамар по лицето на политическата класа и тя трябваше да си направи няколко прости извода:

• Трябва да има ясни предизборни програми и позиции по ключовите за обществото въпроси
• Трябва да се формират широки политически коалиции, основани на тези принципни позиции, които да просъществуват в рамките на следващото Народно събрание с цел постигане на определени резултати.
• Трябва да се свали изборния праг, за да могат политически партии, представляващи по-малки групи от народа, да могат да влязат в парламента
• Трябва да се въведе електронно гласуване

Текущата ситуация в Народното събрание не отговаря на настроенията на хората. Следователно депутатите не могат да бъдат наричани „народни представители“, защото не представляват народа. Оттук веднага следва, че избраното от този парламент правителство на Пламен Орешарски не може да изпълнява дългосрочни задачи в полза на българския народ. Затова най-разумното нещо е да подаде оставка и да се влезе в процедура на предсрочни избори.

Не съм особено активен политически – избягвам да пиша на такива теми в блога си и да ги коментирам с други, макар че редовно гласувам на избори, – но вярвам в принципите на демокрацията и смятам, че България може да се развива успешно само в условията на социален мир. Правителството на Орешарски не може да гарантира този социален мир и смятам, че колкото по-дълго управлява, толкова по-драматични последици може да има за българското общество.

Противник съм на насилието и затова от трибуната на този блог призовавам премиера да прояви здрав разум и да подаде оставката на воденото от него правителство. Вярвам, че ако горните промени бъдат направени в Избирателния кодекс, то в следващото Народно събрание ще имаме шанса да видим хора, които ние лично сме избрали и на които ще можем да имаме по-голямо доверие за постигане на просперитет в нашата страна.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Можете ли да си представите, че е възможно да гледате едно и също шоу няколко пъти и всеки път да ви е интересно?

Едва ли.

ХаХаХа Импро Театър обаче са измислили формулата на успеха – те ни предлагат уникални представления, които са толкова щури и забавни, че можеш да получиш разтежение на лицевите мускули от смях 🙂 Всъщност, уловката е в това, че всеки път представленията са различни. Импро театърът е представление, при което сюжетът и диалогът се измислят на момента, като в това публиката участва активно, давайки предложения, които групата реализира.

Всяко шоу е уникално. Няма друго, което да е изиграно по същия начин и това го прави невеоятно привлекателно за зрителите, превръщайки ги във верни фенове. Идеите им са щури и откачени и са идеалното лекарство против стрес, скука и патологична сериозност. И ако си мислите, че е лесно – не е.

Вярно е, че момчетата репетират здраво за всяко представление, но болшинството от скечовете, които представят, се импровизират директно на сцената. Естествено, не винаги сценката се получава успешно, но пък това са „рисковете на живото предаване“, както казват по телевизията. Важното е, че ние, като зрители, също участваме в шоуто с идеи и реакции, и това ни кара лесно да прощаваме някои дребни несполуки.

За сметка на това пък, успешните скечове просто могат да ви размажат от смях. Не мисля, че има смисъл да ви преразказвам ефектните скечове, които съм гледал, тъй като не бих могъл да ги предам достатъчно добре с думи, а и не е ясно дали някога ще ги видите същите. Но със сигурност мога да кажа, че когато отидох да ги гледам за първи път, бях доста скептично настроен. Въпреки, че самият аз съм учил театрално актьорство и режисура, мнението ми за българския театър е доста негативно, главно заради твърде пошлия прочит на пиесите и опитът да се задоволи вкуса на масовата публика, т.е. да се „чалгаризира“ театъра, за да се докарат повече доходи.

Има още →

Невро-лингвистичното програмиране (НЛП) е странно нещо. Някои го наричат наука и твърдят, че неговите методи дават точни и предсказуеми резултати също както методите на физиката и химията. Други пък го отричат като пълна шарлатания. Аз самият, преди да се запозная по-отблизо с него, за което ще ви разкажа в този пост, също имах много силно негативно чувство към тази дейност. Истината, разбира се, е винаги някъде по средата.

НЛП е съвкупност от техники, голяма част от които заимствани от други психологически течения и методологии, за които създателите му са установили, че имат доказан в практиката ефект върху съзнанието и подсъзнанието на човека. Тези техники могат да бъдат полезни за преодоляване на някакви страхове, за влияние върху другите, както и за повишаване на вътрешната мотивация и чувството за щастие. Препоръчвам ви описанието на НЛП в англоезичната статия в Уикипедия, което е доста по-обширно и информативно, отколкото в българската версия.

Моите първи контакти с НЛП бяха от някои книги на американски автори, които толкова много възхваляваха ефекта, че пропускаха да обяснят добре същността на някои техники и явления, и в крайна сметка създадоха у мен усещането, че тук има някаква измама. Това усещане се засили още повече, когато започнах да се занимавам с продажби и покрай тази си дейност посетих няколко специализирани семинара и обучения, в които съвсем в прав текст се казваше, че такива техники могат и трябва (!) да се използват, за да подтикнем потенциалния клиент да купи нашия продукт или услуга.

Това ми се видя чудовищно! Сякаш ме караха да прилагам някаква черна магия върху невинни хора само и само да им измъкна паричките. Това ме накара да се почувствам ужасно и явно това беше причината, поради която не се справях добре с продажбите. И сега смятам за неморално да подтикваш някого да си купи нещо, което не му трябва или което не желае.

В един момент обаче попаднах на Ден на отворените врати на Института по НЛП в България. Бях поканен от един познат, а като отидох там, се оказа, че страшно много мои приятели и колеги се интересуват от НЛП и даже вече са преминали някои от курсовете на обучение към Института. Основателят на Института по НЛП и главен водещ на повечето обучения, Ангел Лазаров, ни представи едно съвсем нормално, открито и човешко лице на тази система и започнах да проумявам, че тук няма магия, че НЛП е просто един инструмент, с който можем да влияем на човека, и че с него трябва да се борави внимателно.

Има си екологични принципи, с които всеки, практикуващ НЛП, трябва да се съобразява и дори да успеем да повлияем на някого да извърши нещо против волята му (което е доста трудно постижимо в действителност), това наше действие ще си има своите негативни последици за нас самите, които ще трябва да понесем. Така че, всеки трябва да действа според съвестта си.

Подтикнат от любопитството си, а и уверен от многото си приятели, че страховете ми са безпочвени, се записах на курса „НЛП Практик“ към Института по НЛП. Отидох с голяма доза подозрение и недоверие, също като Тома Неверни. Даже открито им заявих, че не съм сигурен дали ще стана НЛП практик, но със сигурност в момента съм един НЛП скептик.

Нещата обаче се обърнаха. Днес съм почти на финала на обучението си и съм изключително доволен, че се реших на тази стъпка. Моята цел никога не е била да стана голям факир в продажбите и да продавам всичко на всеки. Целта ми беше насочена към самия мен. Исках да намеря сили да се мотивирам да работя повече – както в бизнеса си, така и върху здравето и личностното си развитие. Исках да открия как да се преборя с някои страхове, които ми пречеха да вървя напред и как да се освободя от вечното отлагане, заради което работех с изключително нисък капацитет.

Оказа се, че всичко това е постижимо и резултатите са невероятни. Промених драматично начина си на живот – започнах да се храня здравословно и да спортувам редовно, което чувствително занижи нивата на кръвната захар (аз съм диагностициран диабетик) и ми създаде невероятно мощен тонус за работа. Започнах да спя качествено и да се събуждам рано. Ако преди имах проблеми със съня и не можех да заспя до 2-3 часа през нощта, сега падам на възглавницата в 22:30 и умирам. Сутрин обаче ставам в 6:30 и съм свеж като репичка, изпълнен със сили и желание за работа.

Има още →

Сигурно се чудите какво толкова общо биха могли да имат бойните изкуства и презентирането, но аз открих невероятна мъдрост в идеите на Брус Лий, когато е създавал и усъвършенствал собствения си боен стил, и това ме накара да го приема като свой учител и вдъхновител. Затова, когато започнах да разработвам своя курс по презентационни умения, го озаглавих По стъпките на Дракона и почерпих много от неговото учение.

Почти през цялата си кариера съм вярвал, че човек трябва да преследва високи цели и неговите цели трябва да бъдат ясни, конкретни и разбираеми за всички. Тогава твоята цел се превръща в пътеводна светлина, в маяк, който ти показва посоката, към която си се устремил. Понякога пътят криволичи, понякога се налага да направиш много широк завой, за да избегнеш голямо препятствие, но ако целта ти е ясна, твоята пътеводна светлина ще те води винаги в правилната посока.

И Брус Лий го е казал:

Целта не винаги е достижима, но често ни служи за посока, към която да се стремим.

Дори и да не я постигнем, ще имаме вътрешната увереност, че се движим по правилния път и това ще ни дава кураж да преодоляваме препятствията и хората, които ни пречат да стигнем до края.

Това важи с пълна сила за управлението на проекти – областта, в която се занимавах активно досега. Но това важи и за изнасянето на презентации пред публика. А какво е презентацията, ако не един проект?

Много хора се страхуват да излязат на сцена и да говорят пред публика, защото не са наясно със своите цели. Когато знаеш какво искаш да кажеш, на кого искаш да го кажеш и какво искаш да постигнеш с това, какво може да те спре да го направиш?

Други пък се притесняват от реакцията на публиката – щели да им се присмиват. Да, човек понякога може и да сгреши, може и да направи някоя глупост, а когато си на сцената пред голяма аудитория, няма как да го скриеш – всички ще видят твоята грешка. Но нима това е фатално? Нима това е краят на живота ти?

Грешките винаги са простими, ако човек има смелостта да си ги признае.

И тук великия боец Брус Лий отново е прав. Защото, когато си признаеш грешките, ще се научиш да ги преодоляваш и да не ги допускаш отново. Онзи, който не греши, не е постигнал нищо в живота си. Може да сгрешиш веднъж, два пъти, три пъти, но ще дойде моментът, когато ще станеш добър в работата си, ще дойде моментът, когато излизайки на сцената ще можеш да въздействаш, да убеждаваш и да влияеш на хората, а онези, които са ти се подигравали, ще си останат там, където са си били, защото не са се развивали, защото не са опитвали и не са грешили.

Не се страхувай от провала. Не провалът, а ниската цел е престъпление. Във великите опити е славно дори да се провалиш.

Не е срамно да се провалиш. Срамно е нищо да не научиш от провала си. Срамно е да не опиташ.

Разказвам ви това, защото започнах нещо ново, и нещо, в което съм вложил цялата си душа. Един курс по презентационни умения, наречен По стъпките на Дракона, който е дълбоко пропит от философията на Брус Лий, когото са наричали Малкия Дракон, и в който заедно с курсистите ще се борим със страховете и предразсъдъците си, ще се учим как да говорим гладко, увлекателно и убедително и как да постигаме своите цели с аудиторията, която стои пред нас. Ще се упражняваме много, ще грешим много, но накрая – сигурен съм в това – ще станем много по-добри, много по-смели и по-уверени и ще можем с думи, жестове и с поглед дори, да внушаваме своите идеи на събеседниците си и да постигаме невероятни успехи в бизнеса.

Може и да не използваме юмруци, но дори и с думи можем да бъдем истински бойци и победители като Дракона.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Преподавателка по психология водила лекция по управление на стреса и се разхождала из залата. Когато вдигнала чаша с вода, всички от аудиторията си помислили, че ще ги пита дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Вместо това, тя ги попитала с усмивка:

– Колко тежка е тази чаша?

Студентите започнали да предлагат отговори, вариращи от 200 до 500 грама. Преподавателката отговорила:

– Абсолютното тегло няма никакво значение. Важното е колко дълго я държа. Ако я задържа за минута, няма да е проблем, но ако я задържа цял час, ще ме заболи ръката. Ако я задържа цял ден, ръката ми ще се вдърви като парализирана. При всички случаи теглото на чашата няма да се промени, но колкото по-дълго я държа, толкова повече ще ми тежи.

После продължила:

– Стресът и тревогите в нашия живот са като тази чаша. Ако си помислите за момент за тях, нищо няма да се случи. Мислете си за тях малко по-дълго и те ще започнат да ви мъчат. А ако мислите за тях по цял ден, ще се почувствате парализирани – неспособни да направите нищо.

Затова е важно да се отървем от нашите тревоги. Колкото може по-рано вечерта отхвърлете всичките си притеснения. Не ги носете с вас през нощта. Не забравяйте да оставите чашата!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Случвало ли ви се е да си организирате работна среща с партньор или клиент и те да ви кажат: „Заповядайте в нашия офис!“?

Уж сме равнопоставени на масата на преговорите, но другата страна много държи те да се случат в техния офис, да бъде на тяхна територия. Какво означава това?

Едно от обясненията е много просто и тривиално: мързи ги. За какъвто и бизнес да става дума, българинът толкова много го мързи, че не желае да си вдигне задника от топлия стол в офиса си и винаги кани всичките си контрагенти да дойдат при него. Мързелът е нещо нормално. Аз самият го приветствам, защото при някои хора води до развитие на креативното мислене, но в много тежки форми е изключително вреден за здравето. Във всички случаи, когато някой ми предложи да се видим в неговия офис, имам едно наум, че него може да го мързи, а това може да повлияе зле на нашите бизнес отношения.

Втората възможност е, че иска да демонстрира власт и превъзходство над вас. Онзи, който накара другия да пътува из целия град в дъжд и сняг, има по-голям авторитет и по-малко зор. Ако вие се съгласите да отидете в неговия офис, значи вие имате по-голяма нужда от тази сделка и той може да ви поставя по-тежки условия. Разбира се, този трик е твърде елементарен и още от началото на разговора може да се разбере дали вашия домакин наистина е решил да го играе „твърдо“ и дали има реални основания за това. Ако сте наистина зависими от него, няма никакво значение къде се провежда срещата, но ако не сте, тогава неговото надуване ще се окаже само въздух под налягане и лесно бихте могли да получите онова, което искате, ако сте достатъчно проницателни.

Има още →

Тези дни посетих едно обучение, в което попаднах на преподаватели, които изобщо не бяха в състояние да привлекат и задържат моето внимание, въпреки че живо се интересувах от темата на обучението. Предполагам, че една от причините за това беше тяхното неумение да говорят пред хора. Това е проблем, който по принцип лесно се поправя – има множество книги, както и курсове, които могат да помогнат на един човек да придобие по-добри умения за общуване. Аз самият водя обучение и правя консултации за хора, искащи да подобрят уменията си за говорене пред публика. По-сериозният проблем, е, че преподавателите имаха толкова високо самочувствие, че едва ли биха се замислили, че имат нужда от помощ в презентирането.

Втората причина е че бяха некомпетентни и не можеха да обяснят нещата, за които говореха, както и не можеха да отговорят убедително на въпросите на курсистите, защото просто не си разбираха материала.

Не ме питайте какво съм правил аз на това място – имах си причини, имах нужда да науча нещо повече (най-вече от практическа гледна точка) за една тема, по която не можех да намеря опитен учител. Е, така и не успях да намеря все още.

Историята, обаче е за друго. Понеже пиша много нечетливо и бавно на ръка, от години ползвам компютър, за да си вода записките. Може и да е някакъв вид професионална деформация, но определено с компютър ми е много по-удобно. затова и на това обучение си бях взел лаптопа, като основната ми цел беше да си водя записки в електронен вид. Разбира се, след като видях какво представлява самото обучение и открих, че полезната информация е много малко и че лекторите предимно ми губят времето, започнах да използвам лаптопа си и с друго предназначение.

Има още →

Наближава Коледа и всички се опитваме да бъдем по-добри. Това е похвално, макар че би било още по-добре да сме добри през цялата година. Все пак, искам да ви споделя две чудесни идеи, които си струва да подкрепим, защото можем да помогнем на българските деца и защото това ще ни накара да се почувстваме по-добри хора.

Джъд Лоу

Първата история идва от Даниела Соколова, известна в интернет пространството като LeeAnn. Дачи споделя идеята на своята дъщеря Валя, която рисува страхотни портрети на популярни кинозвезди и е решила да ги продава с благотворителна цел. Тя е открила Яна, едно „пеперудено дете“, на което да посвети своите усилия. За съжаление, въпреки красивото наименование, „пеперудените деца“ са болни от ужасна болест, наречена Булозна Епидермолиза (ЕБ). която причинява мехури и болезнени, отворени рани по кожата и лигавиците на тялото. Децата, болни от ЕБ, имат постоянна нужда от грижи и с това, естествено, се ангажират единствено техните родители. Валя е решила да помогне на Яна, като предава всичките си приходи от продажбите на своите рисунки в подкрепа на ДЕБРА България – пациентската организация, която се опитва да помогне на Яна и на всички други „пеперудени деца“ в България.

Рисунките й са наистина страхотни и ако ви харесват, можете да си купите някоя от тях от електронния магазин на Валя и така да подкрепите една благородна кауза.

Втората идея научих от Жюстин Томс – Детският отдел на Столична библиотека събират дарения за закупуване на нови книги за библиотеката, които нашите деца да могат да четат. Библиотекарите са съставили списък от книгите, които ще бъдат закупени, а пред входа на библиотеката, на пл. „Славейков“, е поставена кутия за дарения. Все още има възможност да дарим някаква сума, колкото и малка да е тя. Една детска книга, казва Жюстин, струва между 4 и 40 лева, но дори и един лев ще е от полза за децата. Срокът е до 20 декември, когато ще се отвори кутията и ще се закупят нужните книги. Това е нещо, което всеки може да направи. По-смислено е да дадеш 5 лева за детска книжка, отколкото за кутия цигари, например.

Естествено, всеки решава за себе си. Но нали на Коледа ставали чудеса? Аз вярвам, че ако станем по-добри, чудесата ще бъдат много повече.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.