The Man On The Silver Mountain

Вчера сутринта, заедно с още няколко популярни блогъри, бях поканен на среща в УниКредит Булбанк по повод официалното стартиране на техния корпоративен блог. Срещата беше много интересна, защото (противно на очакваното) не бяхме поканени, за да направим евтина реклама на банката, а като експерти с богат опит в онлайн общуването, които да споделят своето мнение и своите съвети за това как да се поддържа един такъв комуникационен канал, за да бъде ефективен и успешен.

Срещата бе открита от главния изпълнителен директор на банката г-н Левон Хампарцумян, а освен него на срещата присъстваха г-н Андреа Казини, оперативен директор, други представители на мениджмънта на банката, както и екипът за онлайн комуникации, отговорен за създаването и списването на блога.

Хареса ми визията на мениджърския екип на Булбанк за бъдещето на отношенията между клиентите и финансовата институция. Те предвиждат все повече онлайн и мобилни комуникации и транзакции и насочват сериозни усилия в тази област независимо от факта, че все още у нас се ползват от относително малко хора. Скоростта, с която потребителите усвояват новите технологии и им се доверяват, е толкова висока, че съвсем скоро един от важните критерии за избора на банка ще бъде дали предлага възможност за удобно и лесно мобилно или интернет банкиране. Затова и Булбанк се опитва да яхне гребена на вълната и да бъде в началото на този процес, което е похвално.

Ето няколко цитата от встъпителните думи на г-н Хампарцумян в подкрепа на тези идеи:

„Обществото скоро ще започне да се дели на хора, които имат информация и такива, които нямат.“

„Новите медии няма да изместят старите, но силно ще намалят тяхното влияние.“

„Работим за доволни клиенти и доволни служители.“

„Всеки продукт може да се изкопира, особено в банковото дело. Отношението към клиента е онова, което ни прави успешни.“

„За нас е важно да имаме ясна, конкретна, разнообразна и професионална обратна връзка, дори и да не е много положителна.“

Смятам, че това е една успешна мисия, стига да успеят да я следват.

С такава идея е създаден и блогът на банката, който се оказва, че е първият в системата на UniCredit, което поставя българския екип сред най-иновативните в цялата групировка.

Има още →

Първият въпрос от новата рубрика, която започнах в блога – Въпросите на Майк – беше „Кое е най-голямото предизвикателство, което сте преодолели?„, вдъхновен от книгата на сър Ричард Брансън „Майната му! Да го направим!“. Аз самият неведнъж съм имал случаи, в които някакви вътрешни страхове са ме възпирали от вземането на важни решения, за което после съм съжалявал, и много исках да науча как другите хора успяват да преодолеят тези страхове, да си кажат „Майната му!“ и да се хвърлят с главата напред в неизвестното.

За съжаление, твърде малко хора приеха предизвикателството да говорят за своите предизвикателства, но макар и малко, техните коментари бяха много искрени и вълнуващи. Самата книга, която обявих като награда за най-интересния коментар, реших да подаря на Димитър Н. Митев, за неговата история как е повярвал в една идея, в силата и волята на един човек и как заедно с Краси Костов са постигнали немислимото – да участват на най-реномираното състезание по триатлон.

В новата рубрика реших да вкарам и още един елемент – да ви представя един човек, когото харесвам и уважавам заради онова, което прави, и да му задам и на него същия въпрос. Този път това е писателят Христо П. Христо, известен като Христо от Лясковец. Той е млад писател, но вече има зад гърба си цели 15 книги! Книгите му са особени – те са израз на една търсеща душа, която постоянно открива своя път и своето призвание. Някои са твърде лични, други са твърде сурови, но всяка от тях има своя богат емоционален заряд и своето послание.

Харесвам го и го ценя много заради неговия несекващ оптимизъм и заради неговата желязна вяра в себе си и в своя успех. В живота си е срещнал толкова много пречки, трудности и проблеми, но нито веднъж не се отрекъл от своето призвание и своята мисия. Такива хора ме изпълват с вяра и оптимизъм и мен, а техните дела ме мотивират да бъда упорит и постоянен в своята работа, въпреки неуспехите, които срещам по пътя. Това е причината да приема да участвам в неговата последна книга – „Христо от Лясковец и приятели“ – и да се почувствам горд и благодарен, че съм един от тях.

Ето какво разказва Христо за своите най-големи предизвикателства:

Родих се човек, но станах писател. Аз съм от провинцията, където да се занимаваш с нещо или да си различен, не е чак толкова добре прието. Но какво от това? С каквото и да се захвана, ми е все тая как съм приет – особено ако ми е приятно да го правя.

С времето се сблъсках с какви ли не издателства, които отказваха да издадат нещо мое, защото първо трябвало да бъде одобрено от комисия и чак тогава може би нещо ще последва. Омръзнаха ми тези условности и продължих да пиша. Продължих да питам книжарници и издатели какво може да се направи, за да се появи моята книга при тях. Знаете ли? Само условия. Ще влезе книгата ти ако има „това/онова” и дадеш определени бройки на по-ниска жена. А не ми казват направо да си предложа моята печалба на тях. Условности си измисляха. Нищо, казах си аз и продължих да пиша. Теглих им поредната майна и продължих да пиша. Казах си: щом творчеството ми е кадърно, един ден ще приемат моите условия. Чак когато стигнах до 10-та написана книга, ми се усмихна късмета и книгите ми започнаха да се отпечатват и да се продават.

Има още →

Днес започвам една нова рубрика в блога, с която искам малко да раздвижа мозъците ви и да ви подканя към по-активно коментиране, а се надявам това да ме мотивира и аз самият да бъда малко по-редовен в писането и да ви предлагам по-интересни теми за обсъждане.

Рубриката ще се казва „Въпросите на Майк“ и в нея ще ви поставям въпроси от личен характер, на които се надявам да отговаряте искрено и задълбочено, с примери от вашия живот. Целта е да се опитаме чрез различни въпроси да опознаем себе си по-добре и да поставим на изпитание ценностите, с които си мислим, че живеем.

Въпросите най-често ще бъдат вдъхновени от някоя книга, която съм прочел и за да ви мотивирам да участвате по-активно, ще има срок на отговорите, след което авторът на най-интересния според мен коментар ще бъде възнаграден с тази книга.

И така, първата награда, която ще дам в тази рубрика е книгата на Сър Ричард Брансън „Майната му! Да го направим!“, за която наскоро писах в блога си „Спри и помисли!“. Това е малко книжле, в която Сър Ричард споделя уроците на своя живот, принципите, които е спазвал, за да постигне своя успех, подкрепени с множество примери и истории от неговия личен живот. Вижте моето ревю на книгата за повече информация – там има и много интересни цитати от нея.

Когато четох тази книга, осъзнах, че едно от най-ценните качества, които могат да ни доведат до успех в живота, са смелостта и решимостта. Силата да се пребориш с малките „демони“ на съзнанието, които ти казват защо и как тази работа, която си намислил, няма да стане, да им теглиш една майна и да вземеш да го направиш.

Признавам, че съм възпитавам в чувство на страх от последствията на своите действия, което много често ме е сковавало и е проваляло много мои начинания. Твърде скоро започнах да осъзнавам колко много ми пречи този страх и да се опитвам да се боря с него активно. От друга страна, когато успея да го преодолея, макар и за нещо малко, изпитвам страхотно удовлетворение, невероятно чувство на гордост и нов прилив на сили, които направо ме понасят към следващото предизвикателство.

Затова въпросът ми днес към вас е:

Кое е най-голямото предизвикателство, с което сте се справили?

Кой страх сте преодолели? Разкажете история, в която сте победили съмненията и страховете си сте си казали точно като Ричард Брансън „Майната му! Ще го направя!“ и сте направили онова, което сте си наумили. Споделете за пример, в който сте проявили решителност и сте довели някое свое намерение докрай. Какво е било усещането и какво ви спира сега да продължите напред?

Естествено, за да не съм само страничен наблюдател, ще споделя няколко примера със себе си. Не се смятам за особено успешен човек, така че моите примери са за малки победи над моите страхове, но аз съм убеден, че големият успех идва точно с такива малки стъпки. Важното е да бъдат постоянни.

Има още →

Замисляли ли сте се над скрития смисъл в българските народни приказки, пословици и поговорки? Дали действително посланието е онова, което са ни учили в детството, или зад него има и още нещо?

Миналата година започнах темата за поговорките с класическата „Да би мирно седяло…„, а ето, че сега имам повод да поразсъждавам над една класическа народна приказка, която ми подсказа моят приятел Пламен Петров.

Навярно всички сте я чували – как един дървар станал приятел с една мечка и как веднъж я обидил, като й казал, че има лош дъх. След това мечката го накарала да я удари с брадвата и така се разделили. След една година пак се срещнали и от раната нямало и следа, но обидата останала в душата на мечката. Последната реплика на мечката съдържа основното послание на приказката:

Лоша рана заздравява, лошата дума не се забравя.

Очевидно, посланието на приказката е да не казваме лоши думи на приятелите си, че току-виж сме ги обидили, а те веднъж като се обидят, им държи за цял живот. Пламен също завършва историята за мечката с призива: „Не бъдете дървари!“

Аз пък искам да погледнем от друга гледна точка и ще започна с призива:

Не бъдете мечки!

Обидата е най-глупавият начин да реагирате на постъпките на другите. Обидата се вкопава дълбоко в душата ви и я разяжда като рак (всъщност, някои автори твърдят, че точно тя води и до истински рак). Обидата означава да идентифицираш поведението на другия човек, неговия характер и неговото отношение към теб с една-единствена дума или постъпка и след това цял живот да се тровиш от това. Не е много умно, нали?

Какво можем да направим, когато близък човек ни каже лоша дума? Какво всъщност значи „лоша дума“? Може би това е критика към нещо в нашето поведение, което той не харесва? Ами не е ли по-добре да се замислим дали случайно не е прав? Ако правим нещо не както трябва, не е ли точно истинският приятел онзи, който трябва да ни го каже в очите? И не е ли той човекът, на когото трябва да вярваме най-много? Ако се обиждаме от думите на близък човек, загрижен за нас, то на кого другиго бихме могли да вярваме?

Има още →

Дейвид Мърман Скот (David Meerman Scott) е маркетинг специалист от световна величина. Автор е на няколко книги, сред които „Новите правила на маркетинга и ПР“, издадена на български от РОЙ Комюникейшън. На 08.11.2012 г. ще имаме удоволствието да го видим в България по покана на Web and Events на целодневен семинар по маркетинг.

Семинарът го наричат New Marketing Masterclass, защото ще бъде изключително практически ориентиран и ще разкрие онези умения, които трябва да притежава един истински майстор в областта на маркетинга. Темите, които ще бъдат засегнати на семинара, включват:

• Маркетингът преди уеб
• Правилата на уеб маркетинга
• Видове клиенти и достигане директно до тях
• Създаване на маркетинг съдържание за вашите клиенти
• Бизнес блог
• Онлайн видео
• Социални мрежи – Twitter, Facebook и други
• SEM – Маркетинг за търсещи машини
• Разработване на онлайн маркетинг стратегия

Скот е последовател на Сет Годин – моя личен гуру в маркетинга и онлайн общуването – и споделя неговите идеи за маркетинг на позволението. В едно интервю казва, че „хората обичат да се забавляват и да участва в нещо значимо“, което е един добър начин да ги мотивираш да бъдат активни.

Има още →

От известно време попаднах по телевизията на едно предаване, което по случайност уцелих няколко пъти и което ме накара доста да се замисля за това кое мотивира хората. Предаването се казва „Непобедимия Банзуке“ (Unbeatable Banzuke) и е някакво японско състезание, в което се изпитват участниците в сила, ловкост и издържливост. Доколкото разбрах, излъчвало се е всяка седмица, така че в него са участвали страшно много кандидати. У нас го дават по един от каналите на AXN (не обърнах внимание кой точно) и показват само избрани моменти от него.

Банзуке наричат храмът на героите. Самото състезание се провежда в зала, като има различни трасета, в които се изпитват различни умения. Например, има едно трасе, което се казва „Мекият мост“ (Sponge Bridge). Там има наредени изправени стиропорени плоскости в три редици и състезателите трябва да ги преминат, стъпвайки върху тях. Проблемът е, че те изобщо не са закрепени и много се клатят, и рискът да паднеш е много голям. Първата линия са плоски (и относително ниски блокове), втората линия са заоблени отгоре и това прави стъпването по-трудно, а третата линия са отново плоски блокове, но са с непрекъснато нарастваща височина.

Има трасета, които се преминават с едноколка (велосипед с едно колело), други се преминават с пого (нещо като патерица с пружина, върху която състезателят стъпва), трети се преминават на кокили, а гледах и едно, в което състезателят ходи и балансира върху пръстите си изправен железен прът.

Средно всяко трасе има един или двама човека, които са успели да го преминат в цялата история на състезанието. Има едно изключение, което е минато от 8 човека, а има и няколко, сред които и „мекия мост“, които нито веднъж не са били преминавани.

И тук идва моето зачудение. Защо, аджеба, го правят всичко това?

Има още →