The Man On The Silver Mountain

Вчера се разигра интересна история в интернет пространството и в традиционните медии. Някой си пуснал информация в Twitter от името на писателя Умберто Еко, че неговият приятел – писателят-нобелист Габриел Гарсия Маркес – бил умрял и тази новина съвсем скоро ще бъде потвърдена от неговата сестра Аида официално. Какво се случи? Новината се разпространи като мълния по всички социални мрежи и не след дълго и в онлайн изданията на някои вестници както у нас, така и в чужбина. В стремежа си да бъдат актуални и навременни, някои медии все още пускаха новината за смъртта на Маркес, докато други вече публикуваха опровержението.

Какво можем да си направим като извод от тази история?

Първо, новините, пуснати в онлайн пространството, се разпространяват със скоростта на светлината и могат да достигнат до милиони хора за минути. Това може да се използва като мощно средство за информиране на хората, което „класическите“ медии не могат да достигнат. За пример, телевизиите у нас, обикновено изчакват няколко дни, преди да публикуват новина, която са разбрали от Интернет, а в Шоуто на Слави разказват вицове една седмица, след като всички сме ги прочели във Фейсбук 🙂

Второ, това, че новините по социалните мрежи се разпространяват бързо, може да има и негативен ефект, особено ако някой реши да си прави майтап на ваш гръб или сериозно да ви очерни. Както се казваше в онзи виц, като пуснат слуха, че сестра ти е к..ва, иди обяснявай, че нямаш сестра. Лошите новини се разпространяват още по-бързо от добрите и хората им вярват повече.

Трето (като продължение на горното), хората са наивни. В социалните мрежи има милиони хора без работа, които къде от добри намерения, къде от други подбуди, са готови да споделят всичко, което им попадне, без да си направят труда да проверят дали е истина. Вчерашната новина за смъртта на Маркес е може би третата поред от последните 10 години и ожалените хорица продължават да я споделят с искрено прискърбие. Явно паметта на хората е много къса.

Има още →

След поредното дълго прекъсване правя още един опит да подновя традицията на седмичния блог дайджест – една идея, която дълго време смятах за полезна. В последните няколко месеца се случиха няколко неща, които доведоха до спирането на дайджеста. Едното е, че постепенно загубих интерес към нещата, които се публикуваха в родното блог пространство. Може би не откривах достатъчно интересни автори или пък онези, които редовно следях, започнаха да се изчерпват откъм идеи – не знам със сигурност, но темите за Цецко, Бойко и Веско Маринов някак си ми станаха много досадни, а те тотално доминират интернет пространството у нас. В допълнение, интересът към онова, което пиша започна да намалява, а блоговете, които цитирах в дайджеста, са значително по-популярни от моя, което ме наведе на мисълта, че няма особен смисъл да представям публикации, които така или иначе всички четат.

Затова и след доста продължителен размисъл реших да подновя рубриката предимно за себе си – за да запазя връзки към нещо, което намирам за стойностно и полезно. Пък ако на някой друг също му е интересно – това е бонус! 🙂

***

Напоследък във въздуха витае някаква холандска тема, а французите взеха, че си избраха президент с такова име – Франсоа Холандски. (Чудех се дали у нас има подобно име, кръстено на държави и освен Руско Дойчев друго не ми дойде наум.) В блогосферата попаднах на един интересен материал на Калоян Колев Няколко интересни факта за Холандия, сред които е това, че тя е страната с най-висок жизнен стандарт в Европа, а малко преди това и на един живописен фоторепортаж на Велян Стайков от Амстердам в Деня на кралицата.

Като контрапункт на холандското благоденствие звучи статията на Иван Стамболов Рецепта против бедност. Ето какво казва той:

От много време, може би от Гутенберг насам, по целия свят е прието да се говорят неистини. Основен принцип е: „има неща, които ще кажем, но никога няма да направим; има неща, които ще направим, но никога няма да кажем за тях”. Така се раждат митовете на публичното говорене. Един от тези митове е, че можем да харчим пари, които не сме спечелили, и че можем да ползваме блага, които не сме произвели. Този мит докара световната финансова и икономическа криза и пак той продължава да я задълбочава, като я превръща в криза на ценностите и идентичността.

Затова и неговият съвет против бедността е прост: трябва да се говори истината и да се спазват правилата. Сами можете да си направите извода защо сме бедни.

***

Има още →

Тази притча изразява моето отношение към света, към новините и към онова, което медиите ни карат да си мислим и да чувстваме. Мисля, че съм я срещал на няколко места из българския Интернет в различни вариации. Този текст го намерих в блога Pick The Brain и го преведох на български език за вас. Картинката по-долу също е оттам.

Трите филтъра на Сократ

Великият древногръцки философ Сократ срещнал свой познат докато минавал през пазара.

– Имам да ти кажа нещо важно – започнал човекът. – Става въпрос за един твой приятел.

– Това е чудесно – отвърнал Сократ, – но не ми казвай все още. Аз прекарвам всичката информация, която получавам, през три филтъра, за да съм сигурен, че действително искам да я знам.

Човекът го изгледал учудено, докато Сократ продължил:

– Първият филтър е истината. Това, което искаш да ми кажеш, видял ли си го лично с очите си?

– Ъъъ, всъщност го чух от един човек – отговорил мъжът, – но на него може да му се вярва.

– Добре, но това не минава първия ми тест, тъй като не знаеш дали е истина – казал Сократ. – Вторият филтър е на добротата. Това, което искаш да ми кажеш за моя приятел, добро ли е?

– Не съвсем. Причината, поради която исках…

Сократ го прекъснал:

– Значи искаш да ми кажеш нещо лошо за мой приятел, което даже не знаеш дали е вярно. Третият филтър е ползата. Онова, което искаш да ми кажеш, ще ми бъде ли полезно по някакъв начин?

– Не мисля. Просто исках да ти го споделя.

– Ами тогава, след като информацията ти не е ясно дали е вярна, не е добра и не ми носи никаква полза, моля те, не ми я казвай – не искам да я научавам.

***

Е, аз не водя такива разговори с хората, които искат да ми споделят нещо, но се старая да филтрирам информацията, която получавам от тях, спазвайки Сократовите критерии. А ако видя, че някой прекалява с информация, за която не се знае дали е истина, негативна е и не ми носи никаква полза, направо спирам да общувам с него. Това се отнася и за водещите на новините по телевизията. Не знам дали това ще ме направи по-мъдър, но със сигурност ме прави по-щастлив.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Има книги, в които има ясно и целенасочено действие, понякога то тече бързо като ураган и ти прелистваш нетърпеливо всяка следваща страница, обзет от нетърпение да узнаеш какво ще се случи с героите след малко. Такива книги наричам „мъжки“ – в тях преобладава действието, екшъна, историята и те ни вълнуват с онова, което героите вършат и казват. Има и други книги – те са по-съзерцателни и описателни. Те се фокусират не толкова върху действията на героите, колкото върху техните мисли и преживявания. Случките, които авторът разказва, може и да не са свързани и целенасочени – тяхната роля е да разкрият душевния свят на героите, а не да ни разказват конкретна история. Такива книги наричам „женски“. Може би заради това, че жените са по-емоционални и по-съзерцателни, а мъжете сме повече хора на действието, реших, че тези две определения са най-точните за това условно делене на книгите, особено в художествената литература.

Съвсем естествено е, че повечето „женски“ книги се пишат от жени, а повечето „мъжки“ – от мъже. Те привличат и съответната аудитория и точно затова и самият аз предпочитам повече мъжките книги на автори като Матю Райли и Джеймс Ролинс например. Разбира се, „женските“ книги също имат своето очарование пред мъжете, стига да ги срещнат в подходящия момент и настроение.

Когато попаднах на книгата на Ирен Леви „Последно повикване“, предчувствах, че това ще е типичната „женска“ книга и посегнах към нея с леко предубеждение, че може и да не ми хареса. Оказа се, че за първото съм прав. Макар, че героите са петима старци-мъже, книгата наистина е изпълнена с техните емоции и преживявания и представя един „женски“ поглед към мъжката душа, към душата на съвременния човек, отказал се от мечтите и амбициите си, без дори да помни защо – може би просто защото е така увлечен от ежедневните си задължения, че загубва представа за времето и осъзнава всичко пропуснато и изгубено едва в края на житейския си път.

Има още →

Отношенията между мобилните оператори и техните клиенти наподобяват истинска война. Тримата монополисти правят всичко възможно да съдерат и кожата от гърба на своите клиенти, поради което се налага намесата на държавата, за да защити правата на потребителите. Съгласно чл. 229а от Закона за електронните съобщения (ЗЕС), след изтичане на първоначалния срок на договора, той се превръща в безсрочен и може да бъде прекратен с едномесечно предизвестие. За това първо беше писал Никола Балов, а наскоро Калин Георгиев публикува разяснение на погрешното тълкувание на закона от страна на някои мобилни оператори, че законът не важел за договорите в заварено положение. Истината е, че законът важи за всички договори, независимо кога са сключени – след изтичане на първоначалния срок, всички договори стават безсрочни.

Моят читател Мартин Маринов ми изпрати писмо, в което ми разказа историята на  прекратяването на неговия договор с мобилен оператор, заедно с образец от заявлението за прекратяване, което той е подал, с молба да я публикувам в блога си, за да бъде полезна и за вас.

Ето какво казва той:

Въпросния договор беше за домашен и мобилен интернет. Много ме устройваше тогава, но го исках само за 1 година. Когато отидох в началото на септември 2011, за да приключа договора, се оказа, че съм закъснял с 4-5 дни и вече е подновен автоматично. Служителите категорично ми отказаха да го прекратят. Но отказа беше само устен. И си тръгнах, примирих се, че ще плащам следващата година по 30 лв. на месец и това е. През януари тази година ходих отново до офиса на мобилния оператор и пак попитах дали няма някакви промени, т.е. дали не мога да го прекратя – пак ми отказаха. Но този отказ вече е бил незаконен!

През февруари моя близка също искаше да прекрати един такъв договор и закъсня само с 3 дни. Отказаха й! Аз отидох в офис на мобилната компания и бях доста ядосан. Тогава единия от служителите ми „подшушна“ да подадем писмено заявление. Обадих на моята позната и й казах да го направи, пък да видим както ще се случи. След седмица й казаха, че ще прекратят договора. Попитах за моя – отново ми отказаха! Най-накрая разбрах, че трябва да се напише заявление за прекратяване на договора и да се подаде за регистрация. Едва тогава уважиха „молбата“ ми. Ако бях получил писмен отказ, тогава щях да се обърна към някоя потребителска организация, но щях да имам отказа им „черно на бяло“.

Когато отидох да подам заявлението, ми направи впечатление, че всички служите в офиса бяха сменени. Казах на служителя, които ме прие за какво съм отишъл. Първо го попитах устно. Той ми каза „Не може. Вие сте заварено положение.“ Тогава му дадох заявлението. Той го прочете. Нищо не ми каза. (Просто закона и наредбите са категорични). Прие заявлението и ми даде входящ номер. Това беше всичко.

Според мен – служителите са инструктирани да отказват устно. Но писмено – няма да посмеят.

Ето и примерен текст на заявлението за прекратяване на договора:

Има още →

Понякога не ви ле е искало да се клонирате?

Затрупани от работа и задачи, които не можем да свършим навреме, често ни се иска да имаме още едно копие на себе си, което да поеме част от натоварването ни, за да можем да отделим време за близките и за себе си. Имаше и един такъв филм – „Мултиплициране“ с Майкъл Кийтън и Анди МакДауъл, в който въпреки успешното мултиплициране, главният герой се провали. За щастие, това все още е невъзможно в действителност, но създаването на екип, който да може да върши вашата работа, е нещо изключително полезно. И това е идеята на семинара на Ранди Гейдж, който ще се състои на 28.04.2012 г. в НДК.

Ранди Гейдж е известен като един от най-успешните партньори в мрежовия бизнес. Той печели милиони от тази си дейност, и доказва, че тя може да бъде много доходоносна, но не за всеки. Мрежовият маркетинг или МЛМ е много привлекателен както на запад, така и у нас. Много хора се изкушават от възможностите за лесно забогатяване и се втурват в различни МЛМ начинания. Най-голямата заблуда в този бизнес е идеята, че голямото богатство се прави от много лични продажби и поради това повечето хора започват неистово да предлагат своите продукти на най-близките си хора, с което често ги отблъскват както от продукта, така и от себе си.

Ранди Гейдж обяснява мултиплицирането, защото само създаването на голям екип от продавачи може да ви донесе много пари в мрежовия бизнес. Големите милиони не идват толкова от личните ви усилия да продавате, колкото от усилията на вашата „армия от клонинги“, образно казано.

Има още →

Питат ме хората: защо не публикуваш вече петъчни притчи? Истината е, че държа това, което публикувам в този блог, да бъде мое съдържание или поне да имам някакъв принос, а не просто да копирам текст от други източници. Затова и досега в рубриката „Петъчна притча“ намирах интересни истории (главно от блога на Паулу Коелю, който пък ги намираше от някъде другаде) и ги превеждах на български език за вас. Напоследък Коелю не публикува такива истории и това доведе до дългото затишие напоследък в тази рубрика.

Добрата новина е, че намерих други места, където човек може да прочете интересни и поучителни истории и едно от тях е блогът на Владимир Кабрански „Нямам идея„. Трябва да си призная, че започнах да го чета още преди много време, но ми се видя обладан от много негативни емоции и темите му бяха предимно политически, така че скоро загубих интерес към този блог. Мина се доста време преди да открия, че той е започнал да пише приказки (надявам се, че са оригинални негови), в които умело представя негативизма и цинизма на съвременния българин в качествата на своите приказни герои, но вече им противопоставя и други идеи, които ни карат да се замислим над своите мисли и своето поведение.

Приказките на Владо Кабрански са като разкази с неочакван край – имат някакво послание и някаква поука, но понякога ми е трудно да я осъзная и да обясня с думи – просто чувствам, че в живота имам алтернативи и че щастието ми зависи единствено от това коя алтернатива ще избера и по кой път ще поема (в мислите и в делата си).

Точно това ми харесва в неговите притчи и реших да споделя някои от тях с вас.

Има още →